Полет 800

Тя го изключи и го прибра в чантата си.

После отиде в спалнята си да се освежи.

На вратата се позвъни и аз пуснах момчето от румсървиса и подписах сметката.

Отидох при прозорците и погледнах към Сентръл Парк.

Чувствах се като беглец. И нищо чудно, защото наистина бягах. По ирония на съдбата през целия си професионален живот бях преследвал други бегълци, макар повечето да бяха толкова глупави, че всъщност не успях да науча от тях много за това как да не ме заловят.

Обаче все бях понаучил нещо и не бях глупав, затова имаше известна вероятност господата Наш, Грифит и сие да не ме открият скоро.

Джил се върна в дневната. Явно се беше понапудрила и гримирала. Седнахме на масата и се нагостихме с кафе и сладкиши. Установих, че съм гладен, обаче не ометох цялата чиния.

— Жена ти утре ли си пристига? — попита тя.

— Би трябвало. Към четири следобед.

— Ще я посрещнеш ли на летището?

— Не. Не мога да се появя на предварително уговорено място.

Джил не попита защо и видях, че загрява.

— Ще уредя да я посрещнат и да я доведат тук. Нито тя, нито аз можем да се върнем вкъщи.

Тя кимна, погледна ме и накрая каза:

— Страх ме е, Джон.

— Няма защо.

— Имаш ли пистолет?

— Не.

— Защо?

Обясних й и прибавих:

— Не ми трябва пистолет.

Известно време поговорихме на общи теми и аз й казах:

— Вземи касетата, която ти дадох, и дай да я заключат в хотелския сейф.

— Добре. Какво ще правиш с „Един мъж и една жена“?

— Остави това на мен.

Тя кимна.

— Искам да отида на черква. После ще се поразходя. Може ли?

— Честно казано, ако ония някак си открият къде сме, няма значение какво ще правиш.

Разменихме си номерата на мобифоните и аз й напомних:

— Не забравяй — не бива да го държиш включен повече от пет минути.

Всъщност в Манхатън се преплитаха по неколкостотин хиляди клетъчни сигнала и проследяването на конкретен мобифон можеше да отнеме над петнайсет минути, но трябваше да се подсигурим. Продължих:

— И не използвай кредитни карти, нито банкомати. Имаш ли пари?

Джил кимна и попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Трябва да остана тук и да се обадя на някои хора. Ще те потърся няколко пъти, затова проверявай за съобщения през половин час и ми се обади веднага щом получиш съобщението ми.

— По-лош си и от мъжа ми — отбеляза тя.

Усмихнах се.

— Ако се наложи да ми се обадиш, звъни в стаята. Но ако не ти отговоря, опитай на мобифона ми. И не се връщай в хотела, ако не ти отговоря. Разбра ли?

Джил кимна.

— На излизане не забравяй да оставиш касетата, за да я заключат в сейфа. После постави разписката в хотелски плик и помоли да го пратят в стаята.

Тя отново кимна.

— Гледай да се прибереш не по-късно от пет часа.

— Мисля, че май ще се върна при Марк. Усмихнах се.

— До скоро.

Отидох в спалнята си, седнах на леглото и набрах мобифона на Дом Фанели.

— Извинявай, че те смущавам в неделя.

— Ей, от „Плаза“ ли се обаждаш?

— Да. Къде си?

— В „Уолдорф“. Какво правиш в „Плаза“?

— Можеш ли да разговаряш?

— Да. На семейно барбекю съм. Измъкни ме оттук.

— Държиш ли чаша?

— Папата яде ли полски салам? Какво има?

— Нали искаше да знаеш каква е тая история?

— Да.

— Е, тя е огромна гладна огнедишаща ламя, която може да те изяде.

Последва кратко мълчание.

— Давай.

— Добре. Отнася се за полет осемстотин, за който ти е известно, и за един видеозапис на катастрофата. И за Джил Уинслоу, която ти ми намери. — Направих му пълно петнайсетминутно описание на ситуацията. Той през цялото време запази нетипично за него мълчание и трябваше няколко пъти да го питам дали ме чува.

— Боже Господи! — ахна той, когато свърших. — Да не се майтапиш?

— Не.

— Мама му стара!

— Искаш ли да се включиш?

Чух глъчка и висока музика, по което прецених, че се движи. Зачаках и скоро шумотевицата стихна.

— Сега съм в тоалетната — осведоми ме Фанели. — Мамка му, имам нужда от още едно.

— Първо пусни водата. Имам нужда от помощта ти, Дом.

— Да. Да. Каквото поискаш. Какво ти трябва?

— Искам утре да отидеш с патрулна кола и най-малко двама униформени полицаи на летището и да посрещнеш Кейт.

— Защо?

— Някой може да я чака.

— Кой?

— Феберейците. Добре, вземи ме от „Плаза“…

— Чакай, чакай. Щом някой може да я чака, теб определено ще те чакат, приятел.

— Знам, обаче трябва да съм там, когато тя…

— Не. Ще останеш, където си. Трябва да пазиш свидетелката.

— Можеш да пратиш някого да я пази…

— Ей, готин, проявяваш глупава смелост. Ще го направим, както аз казвам.

Замислих се. Тъй като бях човек на действието, не ми допадаше мисълта да чакам, докато някой друг върши опасните неща вместо мен. Дом имаше право естествено, но все пак заявих:

— Няма да вися тук, докато ти си на „Кенеди“…

— Да бе, добре. Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб. Край на спора. Какво друго?

— Уф… добре, бъди готов за феберейска дебелащина и баламосване. Ще трябва да демонстрираш сила. Нали така? Не ми пука дали ще се появи цялото нюйоркско оперативно бюро на ФБР. Ти си нюйоркско ченге и това си е твоят град, не техният.

— Ясно. Няма проблем.

— Погрижи се да не те проследят от летището…

— Ей, щях да забравя!

— И когато дойдеш в „Плаза“, прати полицай да придружи Кейт до стаята на Уинслоу. — Дадох му номера. — Съгласен ли си?