Полет 800

Към 12:30 включих мобифона си и изчаках няколко минути. Той изпиука и аз отворих съобщението: „Джон, аз съм Тед Наш. Трябва да разговарям с теб. Обади ми се“. И ми продиктува номера на мобилния си телефон.

Седнах на фотьойла, изпружих крака върху една табуретка и се обадих на господин Тед Наш.

— Наш.

— Кори — отговорих аз.

Последва половинсекундна пауза.

— Както се уговорихме, обаждам ти се за срещата.

— Каква среща?… А, да. Как е календарът ти?

— Имам свободно време утре.

— Ами днес?

— По-добре утре. Следобед нямаше ли да посрещаш Кейт на летището?

— За днес ли беше?

— Да, струва ми се — отвърна той.

С Тед танцувахме нашия си танц. Всеки се опитваше да разбере кой какво знае и кой кого води.

— Добре, утре — съгласих се.

— Добре. Сутринта?

— Съгласен. Значи довеждаш ония двама любовници на срещата.

Наш отговори с две секунди закъснение.

— Мога да доведа само господина.

— Къде е госпожата?

— Струва ми се, че знам къде е. Така че и тя може да дойде на срещата. Мъжът ще е там и ще потвърди всичко, което ти казах.

— Мъжът спокойно може да е от ЦРУ. Поредният слаб актьор.

— Ако дойде на срещата, госпожата може да потвърди самоличността на любовника си. Нали така?

— Откъде да знам, че и тя не е самозванка?

Наш помълча няколко секунди.

— Мисля, че ще разбереш дали е истинската.

— И как ще стане това?

— Ами… Мисля, че я познаваш.

— Да я познавам ли? Даже не знам как се казва.

— Къде си в момента? — без да отговори, попита той.

— Вкъщи. — Знаеше, че не съм в апартамента си, защото сигурно беше пратил там хора да ме чакат.

— Няколко пъти се обаждах у вас. Нямаше те.

— Не отговарям на телефона. А ти къде си?

— На Бродуей двеста и деветдесет. В службата.

— Изобщо прибирал ли си се вкъщи от плажа? Не биваше да шофираш с травма на главата.

Той не ме прати на майната ми, обаче знаех, че хапе устни и чупи моливи. Освен това не беше сам и тъкмо затова разговорът се водеше малко сковано и адски предпазливо.

— А ти как се чувстваш? — попита ме.

— Страхотно. Обаче трябва да затварям, понеже някой може да се опита да локализира сигнала ми.

— Кой?

— Терористи. Майка ми. Бивши гаджета. Казва ли ти някой.

— Тогава после ми се обади от домашния си телефон.

— Той е чак в другия край на стаята. Хайде да уговорим времето и мястото.

— Добре. Ти кого ще водиш на срещата?

— Себе си.

— Някой друг?

— Нямам нужда от никой друг. Обаче искам ти да си там, както и Лайъм Грифит, и оня тип, дето е играл главната роля в записа, и жената, ако успееш да я откриеш. И също искам да се обадиш на Джак Кьоних, ако вече не си го направил, и да го поканиш да дойде. И му кажи да доведе капитан Стийн. Виж също дали е свободен господин Браун.

— Кой?

— Знаеш кой. И повикай някого от главна прокуратура.

— Защо?

— Знаеш защо.

Тед Наш се опита да се пошегува.

— Хайде да не го превръщаме във федерален случай. Това е просто неофициална среща за изясняване на положението, за да видим какво ще предприемем. И главно, за да удовлетворим твоето любопитство и да те уверим, че в случая няма нищо друго освен онова, което ти казах. Просто проявяваме любезност към теб, Джон — това не ти е голямата битка.

— А, ясно. Аз пък започвах да се навивам.

— Това ти е проблемът. Мислиш ли да доведеш и Кейт на срещата?

— Не. Тя няма нищо общо с това.

— Не си съвсем прав, но напълно те разбирам, че искаш да я държиш настрани. Само че тя може да иска да присъства. Питай я, когато я посрещнеш на летището.

— Тед, дали тоя разговор не се записва?

— Не може да се записва законно без твое или мое знание.

— А, да бе. Защо ли все ги забравям тия неща? Просто говориш адски сковано, не като малкия Теди, когото познавам.

Той помълча няколко секунди.

— Голям задник си.

— Слава Богу. Вече се безпокоях за теб. И ти не си по-малък. Добре, заднико, в колко часа ти е удобно утре?

— По-рано. Да речем, в осем и половина. Може да се срещнем тук, на Бродуей двеста и деветдесет.

— Да бе, как пък не. Там са влезли повече хора, отколкото са излезли.

— Не се дръж мелодраматично — посъветва ме Наш. — Ами в твоята служба? В КТС? Там достатъчно безопасно ли е за теб? Или параноята ти включва и нея?

Не му обърнах внимание и се замислих за мястото. След като Кейт щеше да се е прибрала, знаех, че ще настои да присъства, въпреки че не исках повече да я въвличам в тая история. Обаче можех да я използвам за подкрепление и щях по-спокойно да заведа Джил на срещата, ако дойдеше и Кейт. Спомних си последната ни вечер в Ню Йорк, преди с Кейт да се разделим, и отговорих на Наш:

— В „Прозорците на света“. Официална закуска.

— Не е ли прекалено публично за въпроса, който обсъждаме?

— Казах „обществено място“ и ти спомена, че срещата е неофициална, само за изясняване на нещата — и любезност към мен. Какъв е проблемът?

— Току-що ти казах. Прекалено е публично.

— Правиш ме подозрителен, Тед.

— По-скоро те обзема параноята.

— Виж, нима не се срещнах сам с теб на плажа през нощта? Това не е параноя — просто е глупаво. Обаче тоя път искам да проявя интелигентност. — И прибавих: — Гледката е страхотна.

— Все пак настоявам да се срещнем в кабинет. Чийто и да е кабинет. На Кьоних. На Стийн. Ти избери.