Полет 800

— Срещата ще се проведе на публично място, в „Прозорците на света“ в Търговския център. После може да се оттеглим в офиси на федералните институции в същата сграда и там ще пуснем записа. — Внимателно я наблюдавах. Джил разбираше всичко това на абстрактно равнище, развод, публично излагане и така нататък, обаче когато навлизахме в конкретните подробности, „Прозорците на света“ в 08:30, присъстващите страни и прочее, започваше да става малко нервна. — Колкото и да стане кофти, в крайна сметка от всичко това ще излезе само добро.

— Знам.

— Трябва да знаеш още нещо. Честно казано, тая първа среща е най-опасна.

Джил ме погледна.

— Мисля, че тия хора са отчаяни и следователно са опасни. Ако имат възможност да скрият случая преди да се разчуе и да излезе извън контрол, ще го направят утре преди, по време или след срещата. Разбираш ли?

Пак кимване.

— Взех някои предпазни мерки, обаче искам да знаеш, че може да се случи всичко. Бъди нащрек, стой близо до мен, Кейт или Дом Фанели. Не ходи даже до тоалетната без Кейт.

— Разбирам… Защо не се обадим на медиите?

— След утрешния ден не ние ще ги търсим, а те нас. Но засега… в моя занаят има неписано правило за връзките с медиите. Просто не го правим. Никога. — Усмихнах се. — Това е по-тежко престъпление от държавната измяна или участието в заговор.

— Но…

— Повярвай ми. До края на седмицата до такава степен ще ти е писнало от журналисти, че няма да искаш да ги погледнеш до края на живота си.

— Добре.

— По някое време утре или вдругиден с Кейт ще обсъдите програмата за закрила на свидетели и програмата за нова самоличност, ако това те интересува.

Джил не отговори. Изправих се.

— Трябва да се обадя по телефона. Можеш да слушаш. — Включих мобифона си, анулирах опцията за анонимност и набрах номера. — Обаждам се на шефа си, Джак Кьоних.

Той отговори.

— Кори?

— Върнах се.

— Хм… къде си? Как беше в Йемен?

— Страхотно, Джак. Исках да ти благодаря за възможността, която ми даде.

— Моля. Чух, че си свършил добра работа.

— Е, тогава са те заблудили. Там не позволяват на никого да върши добра работа.

— Не съм свикнал с такава честност.

— Жалко. Ако всички честно се опитаме да разрешим проблема, непременно ще успеем.

— Правим каквото можем.

— Не е вярно. Обаче не ти се обаждам за това.

— Какво мога да направя за теб?

— Чувал ли си се с Тед Наш?

— Не… аз… какви ги говориш? Той е мъртъв.

— Не е и ти го знаеш.

Последваха няколко секунди мълчание.

— Къде си? — накрая попита Кьоних.

— Джак, не ми губи петте минути непроследяемо телефонно време с въпроси, на които няма да отговоря. Отговори ми, чувал ли си се с Тед Наш?

— Да.

— Утре ще дойдеш ли?

— Първо, тонът ти не ми харесва. Второ, предишния път си имаше проблем с кариерата, а сега те очаква уволнение. Трето, изрично ти наредих да не…

— Отговори ми на въпроса, вътре ли си, или не?

— Не.

— Е, вече си вътре.

— Ти за кой се мислиш бе?…

— Джак, още можеш да застанеш на правилната страна, иначе се кълна в Господ, че ще свършиш в затвора.

— Не… не разбирам какви ги говориш.

— Добре, или адски си загазил и не можеш да се измъкнеш, или чакаш да видиш как ще се развият събитията. Ако чакаш до по-късно от осем и половина утре сутрин, ще изпуснеш влака и следващият заминава направо за затвора.

— Да не си пуснал в отпуска цялото си благоразумие?

— Виж, давам ти шанс, защото наистина ми харесваш и те уважавам. Просто трябва да се посъветваш с шефовете си в Ню Йорк и Вашингтон. Изложи им всичко и вземете интелигентно решение. Бих искал утре да те видя на срещата и също така бих искал да носиш ореол.

Той явно си напрягаше мозъка, което е трудно при положение, че преди няколко минути мислите ти са били другаде.

— Ще дойда — обеща Кьоних.

— Добре. И да не си забравиш ореола. Доведи и Дейвид Стийн.

— Сигурно разбираш, Джон, че има петдесет процента вероятност да не успееш да присъстваш на срещата или ако успееш, да не стигнеш до следващата си цел.

— Залагам десет към едно, че шансовете ми са много по-добри.

— Не те заплашвам, само те предупреждавам. Знаеш, че винаги съм уважавал честността и работата ти… и ми харесваш като човек.

Всъщност не знаех тия неща, обаче усещах известна промяна в посоката на вятъра, каквато и беше целта на обаждането ми.

— И аз изпитвам същото към теб, Джак. Постъпи правилно. Никога не е късно.

Той не отговори.

— Трябва да затварям. А, още нещо…

— Да?

— Има видеозапис, има и ракета.

Джак не отговори.

— Е, това е, Джак. Чао. — Затворих.

— Винаги ли разговаряш така с шефа си? — попита ме Джил.

— Само когато съм го гепил за ташаците.

Тя се засмя.

Беше късен следобед и с Джил пиехме чай в дневната. В известен смисъл чаят и миниатюрните сандвичи вървяха с розовата риза.

Джил си провери мобифона. Имаше две съобщения. Тя ги изслуша, пусна ги пак и ми подаде телефона. Първото гласеше: