Полет 800

— Късото съединение ще остави много малко следи след експлозия над водата, за разлика от ракетния удар, следите от който трудно ще останат незабележими.

— Наясно съм с това. Значи, общо взето, единственото доказателство за официалната причина за катастрофата е отсъствието на доказателства за каквото и да било друго.

— Е, може да се каже и така.

— Вече го казах.

— Вижте, господин Кори, за да съм съвсем честен и откровен с вас, ще ми се да бях открил следи от бомба или ракета. Същото се отнася за „Боинг“, ТУЕ и застрахователните компании. Знаете ли защо? Защото механичната повреда предполага, че хората не са си свършили работата. Че Националната служба за безопасност на транспорта не се е справила с този потенциален проблем. Че инженерите по безопасността в „Боинг“ е трябвало да го предвидят. Че ТУЕ е трябвало да обърнат повече внимание на поддръжката с оглед на този потенциален проблем. — Той се взря в очите ми. — В най-тъмните кътчета на душата ни на всички ни се щеше да е ракета, защото никой не може да обвини авиоиндустрията за такова нещо.

Продължихме да се взираме един в друг още няколко секунди и накрая кимнах. Преди пет години си бях мислил за това и си спомнях, че съм стигнал до същия извод. Бих могъл да прибавя, че хората, които летят много, ще предпочетат да заложат на изключително нищожната вероятност да бъдат ударени от ракета, отколкото да се страхуват от присъщи проблеми със самолетната безопасност. Ако трябваше да съм честен, и на мен ми се щеше да е ракета.

— Самолетите не падат от небето просто така — каза господин Сайбън. — Трябва да има причина и за самолетните катастрофи има четири възможни причини. — Той започна да брои на пръсти. — Първо, пилотска грешка, която не обяснява експлозията във въздуха и за която няма данни в бордовото записващо устройство, нито в записа на разговорите в пилотската кабина. Второ, Божие дело — мълния или буря, които онази вечер не са били действащ фактор — или скоростно проникване на частици, с други думи метеорити, което си остава малко вероятно, наред с космически останки, например парчета от спътник или ракетен ускорител. Това е възможно, но няма веществени доказателства за пробив на самолета. Трето, вражеска атака… — Следователят беше стигнал до средния си пръст и ако бях по-чувствителен, щях да си помисля, че ми казва: „Майната ти и на теб, и на твоята ракета“. — Четвърто, механична повреда. — Той ме погледна. — Заложих професионалната си репутация на механичната повреда и спечелих. Ако смятате, че е било ракетен удар, искам да видя доказателствата.

— Разговаряли ли сте с някой от очевидците?

— Не.

— А би трябвало.

Господин Сайбън не обърна внимание на предложението ми.

— Ще ви кажа още нещо, което противоречи на теорията за ракетен удар. Щом сме на вълна предположения, защо им е на терористите да свалят самолет толкова далеч от летището? С една елементарна за употреба и лесна за осигуряване топлинно насочваща се ракета, изстрелвана от рамо — военните им викат „стреляш и забравяш“, — човек може да свали този самолет във всяка точка в радиус от осем километра от летището. Но за да го свали от четири хиляди метра височина на тринайсет километра от брега, е нужна изключително модерна, сложна за употреба и почти невъзможна за осигуряване инфрачервена или радарно насочваща се противовъздушна ракета. Нали така?

— Точно така.

— Ами това е.

— Ясно.

— Имам официалния окончателен доклад за следствието, можеш да го прочетеш — осведоми ме Кейт.

— И стойте настрани от идиотите, на които само заговори са им в главата, както и от техните книги, видеозаписи и безумията им в интернет — посъветва ме господин Сайбън.

Беше време да го поохладя.

— Никога не съм чел, нито съм гледал материали за заговори, нямам и намерение. Освен това едва ли ще прочета доклада ви, който, сигурен съм, е отлично обоснован и убедителен. Всъщност аз само изразих известни съмнения — както се оказва, безпочвени — пред госпожа Мейфилд, моята съпруга и началник, които породиха нейната професионална и лична загриженост. Оттук и присъствието ми тук. И вашето присъствие. Е, благодаря ви, че отделихте време да ме осведомите, господин Сайбън, което, убеден съм, вече трябва да ви е омръзнало. Смятам, че вие и всички други, които сте участвали в това следствие, сте се справили блестящо и сте стигнали до вярното заключение.

Той се вгледа в мен за миг. Сигурен съм, че се чудеше дали не го занасям. После погледна към Кейт, която му кимна утвърдително.

Подадох ръка на господин Сайбън и той я пое и здраво я стисна. Ръкува се и с Кейт, която му благодари; след това се отдалечи в мрака.

После се обърна и пак излезе на светло.

— Можете ли да обясните издигащата се светлина, господин Кори?

— Не — отвърнах. — А вие?

— Зрителна измама.

— Точно така.

Той повторно се обърна и потъна в сенките. Когато стигна до вратата, гласът му отекна в тихия хангар.

— Не, не е така. По дяволите.

10