Полет 800

„Пет години след като самолетът на ТУЕ падна на огнени късове в океана, роднините на някои от двеста и трийсетте жертви на катастрофата се отправиха на ежегодното си поклонение до източния край на Лонг Айлънд за молитва и помен.

Те ходят там, за да са близо до последното място, където са били живи техните приятели и близки. Ходят там, за да слушат зелените вълни, плискащи се в пясъка. Ходят там, за да видят червено-бялата база на бреговата охрана по пътя за Моричес, където са били пренесени труповете на жертвите“.

Продължих да чета изопачено приповдигнатия текст:

„На първата панихида, броени дни след смайващата катастрофа и сред смута, породен от съмнението дали причината е повреда или бомба, цареше вцепенено мълчание… Мнозина можеха само да нагазят във водата и да хвърлят цвете, нищо повече“.

По-нататък в статията прочетох:

„Те дори трябвало да се справят със смахнати, заяви Франк Ломбарди, който помага на роднините. Напоследък, казва той, им се обаждал човек, който твърдял, че познава терориста, свалил самолета. «И ако му дадели триста хиляди долара в брой, щял да им го предаде — добавя г-н Ломбарди. — И това ако не е гадно, не знам какво е. Отвратително е да си играят така с чувствата на хората». (Националната служба за безопасност на транспорта е стигнала до заключението, че причина за катастрофата е експлозия в един от резервоарите, най-вероятно предизвикана от късо съединение.)“

Дочетох статията и дадох вестника на Кейт; тя мълчаливо я прегледа.

— Понякога ми се струва, че и аз съм от добронамерените смахнати — каза накрая.

— Между другото, как се казва хотелът, в който може да е отседнала оная двойка? — попитах.

— Всичко, което видя и чу снощи, или е обществено достояние, или, в случая с показанията на капитан Спрък, е достъпно по закона за правото на информация. Името на онзи хотел официално не съществува.

— Но ако съществуваше, как щеше да се казва?

— Щеше да се казва хотел „Бейвю“ в Уестхамптън Бийч.

— И какво откри в тоя хотел?

— Както казах, така и не отидох там. Това не ми влизаше в работата.

— Тогава как научи името му?

— Обадих се в местните хотели и мотели, за да потърся липсващото одеяло. Много хора отговаряха, че от ФБР вече били ходили там и им показвали одеяло. Управителят на „Бейвю“ ме осведоми, че съобщил на хората от Бюрото за липсващо одеяло и че одеялото, което му показали, можело да е тяхно, обаче не бил сигурен.

Кимнах.

— И после?

— Човекът от „Бейвю“ каза, че от ФБР прегледали регистрационните му талони, квитанциите от кредитни карти и компютъра му и разпитали служителите. Увери ме, че нямало да спомене за това на никого, както му наредили. И ме попита дали сме открили хората, които са изстреляли ракетата.

— Още не. Как се казваше управителят?

— Лесли Роузънтал.

— Защо не тръгна по тази следа?

— Защото господин Роузънтал или може би някой друг от хотела, в който се обадих, се е свързал с агенти от ФБР или пък те са отишли за допълнителни разпити, обаче както и да се е случило, на другия ден ме повикаха в един кабинет на двайсет и осмия етаж на Федерал Плаза, в който никога не бях стъпвала. Двама от ОСО, които никога по-рано не бях виждала, ми казаха, че съм престъпила задълженията си по този случай.

Кимнах. ОСО е Отделът за служебна отговорност във ФБР, което звучи адски мило, обаче всъщност си е чиста проба оруелско име. ОСО е точно като Вътрешния отдел в Нюйоркското полицейско управление. Не се съмнявах например, че господин Лайъм Грифит е от ОСО.

— Ония двамата предложиха ли ти да те прехвърлят в Северна Дакота? — попитах.