Полет 800

Моето мнение обаче не беше популярно и не се споделяше от много хора, които работеха на етажи от двайсет и втори до двайсет и осми, а даже да се споделяше, никой не излагаше гледището си в докладни записки, нито го разкриваше на съвещания.

Спрях при един автомат за вода и докато пиех, посъветвах Кейт:

— Ако някой шеф или от ОСО те разпитат, най-добре им кажи истината и само истината.

Тя не отговори.

— Ако излъжеш, лъжата ти няма да съответства на моята. Само спонтанната истина ще ни спаси от правни усложнения.

— Знам. Аз съм правист. Но…

— Вода? — предложих й. — Да натисна сифона?

— Не, благодаря. Виж…

— Няма да ти натисна лицето във водата. Обещавам.

— Майната ти, Джон, вземи да пораснеш. Слушай, всъщност не сме извършили нищо лошо.

— Така твърдим ние и се придържаме към тая версия. Снощните ни действия се обясняват с това, че сме всеотдайни и ентусиазирани агенти. Ако те разпитат, внимавай да не изглеждаш, да не се държиш или чувстваш гузна. Дръж се гордо със своята всеотдайност към дълга ти. Това ги смущава.

— Говориш като истински социопат.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Не е смешно. — И прибави: — Преди пет години изрично ми наредиха да не се занимавам с този случай.

— Трябваше да ги послушаш.

Продължихме по коридора.

— Предполагам, че ако ни наблюдават, няма да ни привикат веднага — казах аз. — Ще продължат да ни следят, за да видят какво правим и с кого разговаряме.

— Караш ме да се чувствам като престъпница.

— Просто ти обяснявам как да приемеш това, което сама започна.

— Нищо не съм започнала. — Кейт ме погледна. — Джон, съжалявам, ако съм те…

— Не мисли за това. За Джон Кори ден без проблеми е като ден без кислород.

Тя се усмихна и ме целуна по бузата, после се запъти към своето работно място в голямата зала, като по пътя поздравяваше колегите си.

Моето работно място се намираше в отсрещния край на залата — далеч от феберейците — сред колеги детективи от Нюйоркското полицейско управление, и редовни и пенсионирани нещатни агенти като мен.

Макар да се радвах на компанията на моите хора, това физическо разделение между ФБР и НЙПУ говореше за културно разделение, много по-широко от трите метра килим.

Даже когато нямах жена в скъпарската част на залата и се нуждаех от повод за напускане, не исках просто така да си подам оставката. Ровичкането в случая с полет 800 на ТУЕ можеше да ми уреди изхвърлянето, което напълно ме устройваше, и Кейт нямаше да си помисли, че се измъквам от нашия спретнат трудов договор, който, кой знае защо, й харесваше. Искам да кажа, аз съм позор за всичките си познати, даже понякога за други ченгета, обаче Кейт явно се гордееше с това, че е омъжена за едно от проблемните ченгета на двайсет и шести етаж.

Това може би беше проява на бунт от нейна страна, начин да заяви на Джак Кьоних, главен специален агент от ФБР, и на другите шефове, че специален агент Мейфилд още не е съвсем дресирана.

Е, това беше дълбоката ми мисъл за деня, а още нямаше десет сутринта.

Оправих вратовръзката си и се замислих за физиономия. Я да видим… Имаше голяма вероятност да съм затънал до ушите в лайна, затова реших да изглеждам весел и доволен, че съм там.

Възприех съответното изражение и тръгнах към бюрото си.

15

Поздравих колегите си, закачих си сакото на закачалката и заех работното си място.

Включих компютъра, въведох паролата си и си прочетох имейла, който се състоеше главно от служебни докладни. Понякога на екрана се появяваше оруелско съобщение, предупреждаващо за ново държавно престъпление на мисълта.

Изслушах телефонния си секретар. Беше се обаждал един мой информатор от палестински произход с псевдоним Джербил, който имал важни сведения за мен и не можел да ги предаде по телефона.

Господин Емад Саламех всъщност беше почти безполезен източник на информация и никога не можех да отгатна дали просто иска да се чувства важен, дали е двоен агент, или само има нужда от някоя и друга двайсетачка отгоре. Може пък просто да ме харесваше. Знам, че харесваше италианската храна, защото винаги избираше италиански ресторант да го черпя обяд или вечеря.

Последните двама души, които се бяха обаждали, бяха затворили и телефоните им не се появиха на идентифициращото устройство — нещо, което винаги ме интригува.

Прегледах документите върху бюрото.

Най-голямото ми предизвикателство в тая работа беше да измислям какво да върша. Както веднъж е казал един мъдрец (аз), „Проблемът с това да не вършиш нищо е, че не знаеш кога си приключил“.

В детективската работа винаги има за разследване стари и нови убийства, докато с терористичните удари се опитваш да изпревариш престъплението.

След случая с Асад Халил преди година бях придаден към специална група, в която участваше Кейт и чиято единствена задача беше да работим по въпросния случай.

Обаче след изтичането на годината уликите и следите бяха изстинали. Тъй като не искаше да пилее държавни пари, нашият шеф Джак Кьоних беше започнал да възлага различни задачи и на нас с Кейт, и на другите агенти от групата.