Полет 800

Това не беше съвсем вярно, както лично мога да потвърдя, обаче ако го кажа, ще наруша закона, според някои обещания, които съм дал, и клетвени декларации, които съм подписал, свързани с националната сигурност и така нататък.

Тоя свят на национална сигурност и контратероризъм коренно се различаваше от света, с който бях свикнал, и трябваше ежедневно да се убеждавам, че тия хора знаят какво вършат. Само че някъде дълбоко в своя елементарен ум хранех известни съмнения.

Изправих се, облякох си сакото и помолих Хари:

— Звънни ми, ако някой свика съвещание.

— Къде отиваш?

— На опасна операция. Може да не се върна.

— Ако се върнеш, ще ми донесеш ли един сандвич с полска наденичка? Без горчица.

— Ще направя всичко възможно.

Бързо излязох, като хвърлих поглед към Кейт, която съсредоточено се взираше в компютърния си екран. Качих се на асансьора във фоайето и слязох долу.

В епохата на мобифоните тук-там все още има улични телефони и аз се запътих към един от тях на Бродуей. Ставаше топло и се събираха облаци.

Открих номера на мобилния телефон на Дик Карнс в паметта на моя мобифон и му се обадих от уличния телефон.

Стар колега от отдел „Убийства“ в НЙПУ, преди няколко месеца Дик беше напуснал КТС и сега правеше проверки на миналото на хора като цивилен на граждански договор с ФБР.

— Ало?

— Карнс Инвестигейтив Сървисиз ли е?

— Да.

— Мисля, че жена ми си има любовник. Можете ли да я проследите?

— Кой се обажда? Кори? Задник такъв.

— Реших, че се занимаваш с такива неща.

— Не, но за теб ще направя изключение.

— Какво ще правиш на обяд? — попитах.

— Зает съм. Какво има?

— Какво правиш в момента?

— Приказвам с теб. Къде си?

— На Федерал Плаза.

— Веднага ли ти трябвам?

— Да.

Последва пауза, после той каза:

— Вкъщи съм. В Куинс. — И прибави: — Работя си вкъщи. Страхотно е. Трябва да помислиш по тоя въпрос.

— Дик, нямам време да дрънкам глупости цяла сутрин. Колкото можеш по-бързо ела в онова заведение в китайския квартал. Нали се сещаш?

— В „Дим Сум Го“ ли?

— Да. До виетнамския ресторант. — Затворих и пътьом купих два сандвича с полска наденичка, единия без горчица.

Върнах се в службата, дадох на Хари неговия сандвич, отидох до кафенето и си взех чаша черно кафе. На стената висяха феберейски плакати с издирвани личности на английски и арабски, включително два за господин Осама бин Ладен — единият заради атентата срещу бойния кораб „Коул“, а другият заради атентатите срещу посолствата в Кения и Танзания. За главата му даваха пет милиона долара награда, обаче до тоя момент нямаше желаещи, което ми се струваше странно. За пет милиона повечето хора са готови да предадат най-добрия си приятел и родната си майка.

Другото странно нещо беше, че бин Ладен никога не поемаше отговорността за атентатите, които се предполагаше, че е организирал. ЦРУ сочеше него за извършител, обаче се питах защо са толкова сигурни. Както предишния ден бяхме обсъждали с Кейт, терористичните групировки и отделните терористи явно бяха престанали да се хвалят с делата си и случаят с полет 800 на ТУЕ можеше да е точно такъв.

Вгледах се в лицето на Осама бин Ладен. Странен тип. Всъщност всички тия господа от Средна Азия на десетината плаката изглеждаха страшно, обаче в такъв контекст може би всеки прилича на престъпник.

Вторачих се в плаката на моя стар противник Асад Халил, наричан също Лъва. Само той изглеждаше сравнително нормално — хубав мъж с добре подстригана и вчесана коса — но ако човек се втренчеше в очите му, виждаше страшни неща.

Текстът под снимката на господин Халил беше неясен, споменаваше се само за множество убийства на американци и европейци в различни страни. Министерството на правосъдието даваше мизерна награда от един милион долара, което лично аз намирах за обидно, като се имаше предвид, че оная отрепка се опита да ме убие и още беше на свобода.

Всъщност, ако Тед Наш още бе жив, щеше да се обиди още повече, защото тъкмо Асад Халил беше пронизал черепа му със снайперистката си пушка.

Върнах се на бюрото си, седнах и включих компютъра. Влязох в интернет и написах „полет 800 на ТУЕ“.

Хората от отдела за вътрешна безопасност понякога проверяват къде влизаш, естествено, обаче ако ме наблюдаваха, и без това знаеха с какво се занимавам.

Видях, че ще ми трябва седмица, за да прегледам резултатите, затова първо влязох в уебсайта на ОНРП и половин час четох за заговори и засекретявания.

Минах през още няколко сайта и прочетох отделни статии в някои вестници и списания. По-ранните, забелязах, които бяха написани най-късно половин година след катастрофата, повдигаха много въпроси, които не получаваха отговор в статиите, написани по-късно, даже от репортерите, които първоначално бяха поставили тия въпроси.

Усетих, че Хари ме наблюдава, и вдигнах поглед към него.

— Ще си ядеш ли сандвича? — попита той.

Подадох му го над ниската стена, която ни разделяше, излязох от интернет и изключих компютъра. Облякох си сакото.

— Закъснявам за курса по деликатност.

Той се захили.