Полет 800

КТС ме бе назначила като специалист по убийствата в случай, че бъде извършено убийство, свързано с терористичен акт, само че след историята с Халил нямаше нищо ново и сега задълженията ми се свеждаха главно до наблюдение, с каквото се занимаваха повечето ченгета от НЙПУ във ФБР. Кейт участваше в анализа на заплахите, каквото и да означаваше това.

По-рано специалната група си имаше собствено местенце до командния и контролен център на тоя етаж и работехме съвсем близо един до друг. Аз седях точно срещу Кейт и всеки ден можех да зяпам красивите й сини очи. Обаче сега бяхме разделени и трябваше да гледам Хари Мълър, бивш полицай от разузнавателната група в НЙПУ.

— Хари, какво означава „умерен арабин“? — попитах го.

Той ме погледна.

— Какво?

— Арабин, който е останал без боеприпаси.

Хари се захили.

— Казвал си ми го. — После ме посъветва: — Трябва да внимаваш какво приказваш. Каква е разликата между арабски терорист и жена в мензис?

— Каква?

— С арабския терорист можеш да се разбереш.

Захилих се.

— И ти си ми го казвал. Две слабости. И расова, и полова обида. Трябва да отбележа, че арабската и мюсюлманската общност в Ню Йорк сигурно се състои от деветдесет и осем процента честни и почтени граждани и един процент полезни идиоти, които вършат работа на другия един процент кофти копелета.

Общо взето, аз наблюдавам и разпитвам полезните идиоти и когато попадна по дирите на кофти копелета, трябва да ги предавам на ФБР, което понякога осведомява ЦРУ, което също би трябвало да осведомява ФБР за интересни открития. Обаче в действителност те не се държат взаимно в течение и определено не държат в течение мен. Това е адски досадно и беше една от причините да не си падам по тая работа, след като Кьоних разтури специалната група. И може би беше една от причините Кейт да ме зариби със самолетната катастрофа. И една от причините да налапам стръвта.

Що се отнася до ЦРУ, те имат агенти, придадени към КТС, като покойния Тед Наш, обаче те не се мяркат много насам, защото кабинетите им са на друг етаж и оттатък улицата, на Бродуей 290, и идват в спецчастта само при нужда. Най-доволен съм, когато ги няма, и в момента не виждах никой от тях.

— Какво прави вчера? — попита ме Хари.

— Ходих на панихидата на жертвите от катастрофата на боинга на ТУЕ на Лонг Айлънд.

— Защо?

— Кейт е участвала в следствието. Ходи всяка година. Ти работил ли си по тоя случай?

— Не.

— Петстотин души си скъсват задника от бачкане и накрая се оказва, че било механична повреда.

Хари не отговори.

— Понякога тая работа ни прави параноици — прибавих.

— Не достатъчно.

— Така е. По какво работиш?

— Някакво глупаво ислямско благотворително дружество в Астория — отвърна Хари. — Изглежда, източват пари към някаква терористична групировка в чужбина.

— Това незаконно ли е?

Той се засмя.

— Откъде да знам, по дяволите? Предполагам, че е незаконно да се събират пари за едно и с тях да се върши нещо друго. Това все нарушава някой федерален закон. Проблемът е, че парите отиват за привидно законна благотворителна организация в чужбина и после ги прехвърлят там, където не трябва. Все едно да се опиташ да разбереш чековата книжка на жена ми. Обаче счетоводните спецове от ФБР си падат по тоя случай. А ти какво правиш?

— Ходя на курс по деликатност към ислямската култура. Хари пак се засмя.

Отново насочих вниманието си към купчината хартии върху бюрото ми. Имаше много докладни за четене и препращане и се заех с тях.

Интересните папки, на които феберейците им викат „досиета“, бяха заключени в архива и ако ми се налагаше да ги използвам, трябваше да попълвам заявки, които се обработваха от неизвестни на мен личности. Имам право на достъп до секретна информация, обаче доста ограничен, затова се налагаше да се задоволявам със случая на Халил и другите задачи, които ми възлагаха. Така е много трудно да се установи дали даден случай е свързан с друг. Всичко беше разпределено от съображения за сигурност, което по моето скромно мнение е сериозна слабост в играта на разузнаване. В полицейската работа почти всички дела са достъпни на всеки детектив с нюх и достатъчно дълга памет за стари следствия или престъпници.

Обаче не бива да правя негативни сравнения. Нищо не е толкова успешно, колкото успеха и засега, да чукам на дърво, феберейците съвсем успешно пазят Америка от предните линии на глобалния тероризъм.

Освен веднъж. Или два пъти. А може би три пъти.

Първият път, атентатът срещу Световния търговски център, беше голяма изненада, но почти всички извършители бяха арестувани, осъдени и пратени в затвора до живот.

Точно над подземния гараж между двата небостъргача, в който стана експлозията, бяха вдигнали хубав гранитен паметник на шестте жертви.

После идваше полет 800 на ТУЕ, който можеше и да е обикновена злополука.

И накрая, случаят с Асад Халил, който от моя гледна точка си беше терористичен удар, но който властите бяха определили като убийства, извършени от престъпник от либийски произход с лична омраза към неколцина американски граждани.