Полет 800

Отидох при Кейт и тя вдигна поглед от компютъра, после излезе от онова, което четеше, явно беше нещо забранено за мен или пък имейл от гаджето й.

— Отивам на среща с един човек — осведомих я.

Повечето съпруги биха попитали „с кого“, но в тоя занаят не си задаваме такива въпроси.

— Колко ще се бавиш? — попита Кейт.

— По-малко от час. Ако си свободна, ще те чакам на обяд в „Еко“. В един.

Тя се усмихна.

— Значи ме каниш на среща. Ще се обадя да резервирам маса. Публичните прояви на обич не се насърчават тук, в Министерството на любовта, затова й отдадох чест и си тръгнах.

Излязох от сградата, купих „Дейли Нюз“ от една будка и извървях пеш няколкото преки на север до китайския квартал.

Много ченгета и агенти на ФБР си уговарят срещи в китайския квартал. Защо ли? Защото е по-лесно да забележиш хора, които те следят, освен ако тия хора не са китайци естествено. Освен това е по-евтино. Нямах представа къде си провеждат срещите ЦРУ, обаче подозирах, че го правят в клуба на възпитаниците на Иейл. Във всеки случай, от Федерал Плаза като че ли никой не ме проследи.

Подминах, после се върнах и влязох в китайското ресторантче „Дим Сум Го“. Седнах в едно свободно сепаре в дъното с лице към входа.

Ресторантът се помещаваше в някогашното фоайе на сградата. Това си беше чисто местно заведение, в което не се отбиваха даже най-заблудените туристи, нито сноби, търсещи кулинарни приключения. По-важното обаче беше, че в цял Ню Йорк сигурно нямаше друг китайски ресторант, в който да сервират кафе, благодарение на полицейската клиентела. После идваха поничките.

Още нямаше обяд и заведението бе сравнително празно, освен неколцина местни, които пиеха чай и си приказваха на кантонски диалект, докато двойката в съседното сепаре разговаряше на книжовен китайски.

Измислям си.

Сервираше една невероятно красива китайка, която се движеше така, сякаш плуваше във въздуха.

Тя мина покрай мен, усмихнахме се един на друг и на нейно място се появи дърта вещица по домашни пантофи. Бог, помислих си, си играе жестоки шеги с женените мъже. Поръчах си кафе.

Старицата с тътрене се отдалечи и аз се зачетох в спортните страници на „Дейли Нюз“.

В кухнята готвеха специалитетите за деня и ми се стори, че чувам котка, куче и патица, после звуци от кълцане и след това тишина. Обаче ухаеше апетитно.

Зачетох се във вестника и като отпивах от кафето, зачаках Дик Карнс.

16

Дик Карнс влезе в ресторанта, забеляза ме и докато сядаше срещу мен, се ръкувахме. — Благодаря, че дойде — казах.

— Няма защо. Обаче в един трябва да съм в центъра.

Шейсетинагодишният Дик беше запазил цялата си коса и всичките си зъби. Беше винаги елегантен и днес не правеше изключение.

— Гледа ли снощи мача? — попитах го.

— Да — потвърди той. — Страхотен мач. Ти гледа ли го?

— Имах работа. Как е Мо?

— Добре е. По-рано мърмореше за работното ми време в полицията, после в КТС. Сега съм си вкъщи и има нова тема за мърморене. Вика ми: „Заклела съм се да съм с теб в добро и лошо, Дик, обаче не съм казвала нищо за обяд“.

Усмихнах се.

— Как ти понася семейният живот? — попита той.

— Страхотно. От полза е, че сме в един и същи занаят. Освен това получавам безплатни правни съвети.

Беше негов ред да се усмихне.

— Можеше да е и по-зле. Тя е истинска кукличка.

— Всеки ден благославям Господ.

— Като стана дума за правни съвети, чуваш ли се с Робин?

— От време на време. Прелита покрай балкона ми на метлата си и ми маха с ръка.

Дик се засмя.

След като приключихме с встъплението, смених темата и го попитах:

— Харесва ли ти работата?

Той се замисли за миг.

— Липсват ми хората, с които работех, но общо взето, сам си определям работното време и хонорарите си ги бива. Понякога обаче е доста мудно. Нали разбираш, трябва да правим повече проверки за повече хора. Например ония идиоти от охраната на летищата — тяхната работа е важна, ама им плащат кофти и половината са потенциален риск за сигурността.

— Говориш като истински цивилен агент на граждански договор, който се стреми да таксува повече часове — отбелязах.

Дик се усмихна.

— Плащат ми на случай, а не на час. Сериозно, нещата в тая страна трябва да се постегнат.

— Живеем в държава, която е благословена с много късмет и два океана — осведомих го.

— Ще ти съобщя една новина. Късметът е на изтичане, а океаните вече не значат абсолютно нищо.

— Може и да си прав.

Дребната старица се дотътри и Дик си поръча кафе и пепелник. После запали цигара.

— Е, с какво мога да ти помогна? С такава работа ли искаш да се заемеш? Мога да те свържа с когото трябва.

И двамата знаехме, че не го моля за спешна среща, за да говорим за работа, обаче ако по-късно се наложеше, можеше да използваме тая версия за прикритие.

— Да — отвърнах. — Струва ми се, че с удоволствие ще се занимавам с такова нещо.

Кафето пристигна. Той отпи, смукна от цигарата си и накратко ми описа работата си, за да имам убедителен вид, ако някой ме разпитва за нея, докато ме проверяват с детектор на лъжата.

После превключих на категорията „Още за какво приказвахте?“.

— Да минем на въпроса. Имам нужда от сведения за полет осемстотин на ТУЕ.

Дик не отговори.