Полет 800

Дик ме погледна.

— Чувал съм нещо такова. Обаче трябва да ти кажа нещо — носеха се толкова много слухове, че даже пресата не можеше да се справи с тях. Сигурно си чул същия слух като мен.

— По-точно?

— Някаква двойка се чукала на плажа и се записвала на видео. Възможно е да са снимали експлозията. Местни ченгета съобщили на нашите. Това е всичко.

— Да си чул, че двойката е била отседнала в хотел „Бейвю“?

— Звучи ми познато. Трябва да тръгвам.

Той се изправи.

— Трябва ми име — настоях аз.

— Какво име?

— Каквото и да е. Някой като теб, който да е работил по случая и да е извън лапите на феберейците. Някой, който има полезни сведения за мен. Например за тоя слух. Не си забравил как става, нали. Ти ми даваш име, аз приказвам с човека, той ми дава друго име. И така нататък.

Дик помълча, после каза:

— Никога не се вслушваш в добрите съвети. Хубаво, ето ти име. Мари Губитози. Познаваш ли я?

— Да… Работеше в участъка в Южен Манхатън.

— Същата. Та тя дойде и напусна спецчастта преди теб. Щастливо омъжена, с две деца, и не е в органите. Няма какво да изгуби, като приказва с теб, обаче няма и какво да спечели.

— Къде мога да я открия?

— Не знам. Нали си детектив, намери я.

— Непременно. Мерси за името.

— Само не използвай моето.

— Излишно е да го споменаваш.

Той тръгна към вратата, после се върна при мен.

— Разговаряли сме за интереса ти към проучването на надеждността на кандидати за постъпване на работа. Ще се обадя на някои хора за теб, за да осигуря алиби. Прати ми биографията си или нещо такова. Може да те повикат на интервю.

— Ами ако ми предложат твоята работа?

— Приеми я.

17

Отидох пеш до „Еко“ на Чеймбърс Стрийт. Метрдотелът ме позна.

— Добър ден, господин Мейфилд. Жена ви пристигна.

— Коя?

— Насам, господине. — Той ме придружи до масата на Кейт, която пиеше газирана вода и четеше „Таймс“.

Целунах я и се настаних срещу нея.

— Поръчах ти бира — осведоми ме тя.

— Хубаво. — Всъщност не е зле да си женен. Удобно е. Донесоха бирата ми и се чукнахме.

„Еко“ е приятно старо заведение, посещавано от хора, които работят в градския съвет или съдилищата, включително съдебни заседатели и също включително, за съжаление, от адвокати като бившата ми жена. Още не се бях натъквал на нея или нейната нищожна половинка там, обаче някой ден и това щеше да се случи.

Сервитьорът ни донесе менюта, но ние си поръчахме, без да ги преглеждаме. Салата и риба тон на скара за Кейт, а за мен — пържени калмари и спагети с доматен сос, водка и сметана.

Аз съм на диетата на доктор Аткинсън. Харви Аткинсън е дебел зъболекар в Бруклин, чиято философия гласи: „Яж каквото ти е вкусно и омитай чинията“.

— Малко си напълнял — отбеляза Кейт.

— Така ти се струва заради хоризонталните райета на вратовръзката ми. — Какво ви казах за брака?

— Трябва да се храниш здравословно и да правиш повече упражнения. — Тя смени темата. — Как мина срещата ти?

— Добре.

— С вчера ли беше свързана?

— Възможно е. — После я попитах: — Знаеш ли кой е разпитвал Лесли Роузънтал, управителя на хотел „Бейвю“?

— Преди пет години зададох същия въпрос на господин Роузънтал. Първо го разпитал детектив от спецчаст на НЙПУ, който не се представил. Детективът разбрал, че може би е открил откъде е одеялото на плажа, и повикал ФБР. Пристигнали трима души, които се представили като агенти от Бюрото. Разпитвал го само единият, но Роузънтал не чул името му.

— Не са ли му оставили визитки?

— Така твърди той. Според господин Роузънтал онези тримата и още неколцина разпитали персонала, прегледали писмените и компютърните документи на хотела и копирали всички регистрационни талони и сметки на гостите от последните дни. Предполагам, че са се опитвали да открият двамата, които са занесли одеялото на плажа и може да са се снимали и неволно да са записали катастрофата.

— Обаче не знаем дали ония трима са успели да намерят двойката — казах. — Инстинктът ми подсказва, че са успели. И даже да ги открием, те вече или са очистени, или са се изпарили.

Кейт не отговори.

— Както и записът, ако изобщо е съществувал — продължих.

— Хм… в такъв случай поне трябва да го потвърдим. Виж, Джон, никога не съм мислила, че ще разкрием загадката на катастрофата. Просто искам… да намерим тези двамата и да поговорим с тях…

— Защо?

— Не знам, още не съм разговаряла с тях.

— Това прозвуча като моя реплика.

Тя се усмихна.

— Оказваш огромно влияние върху начина ми на мислене.

— И ти.

— Не съм забелязала.

Донесоха мезетата.

— Смяташ ли, че господин Роузънтал още е в хотел „Бейвю“? — попитах я.

— Там е. Проверявам всяка година. Знам също къде живее и така нататък. — Кейт ме погледна. — Не че работя по случая. Просто актуализирам данните.

— Какви данни?

Тя се почука с показалец по челото.

— Тези тук.

— Разкажи ми още какво има там.

— Вчера ти разказах. По-добре питай, когато ти трябва нещо. — Кейт прибави: — Преди да стигнеш до отговорите, трябва да стигнеш до въпросите.