Полет 800

Кейт ме хвана за ръката.

— Но ако стане напечено, зарежи всичко. И ако загазиш, аз ще поема вината.

Не знаех дали да премълча, или да й припомня, че не бих загазил без нейната помощ и съвети.

— Ще те попитам нещо — казах. — Освен истината и справедливостта, какви са мотивите ти да човъркаш тоя случай?

— Защо са ми други мотиви? Всичко е заради истината и справедливостта, Джон. Справедливост за жертвите и техните роднини. А ако е било терористичен удар, тогава е и въпрос на патриотизъм. Това не е ли достатъчно основателна причина?

Верният отговор беше „да“ и преди двайсетина години Джон Кори щеше да отговори така. Обаче днес само измърморих:

— Хм, да де. Това не й хареса.

— Трябва да вярваш в това, което правиш, и да знаеш защо го правиш.

— Добре, тогава и аз ще ти кажа нещо. Аз съм детектив, защото ми харесва. Работата е интересна, поддържа ума ми остър и ме кара да се чувствам по-умен от идиотите, при които работя. Дотам стига моята ангажираност към истината, справедливостта и страната. Правя каквото трябва, само че не защото така трябва, но в крайна сметка истината и справедливостта тържествуват. Ако искаш да правиш каквото трябва, защото така трябва, давай, но не очаквай да споделям твоя идеализъм.

Кейт известно време мълча, после отвърна:

— Ще приема помощта ти при твоите условия. Можем да поработим върху цинизма ти някой друг път.

Не обичам, когато хората, особено жените, посягат на извоювания ми с пот на челото цинизъм. Знам какво ме стимулира. И през следващите дни и седмици ме очакваха предостатъчно стимули.

18

Върнах се с Кейт до фоайето на Федерал Плаза и й казах:

— Трябва да се обадя от уличен телефон.

Тя ме погледна.

— Имаш онзи отнесен вид, като че ли си попаднал на нещо.

— Просто малко ме домързя след яденето. Моля те, не се опитвай да ми четеш мислите. Това ме плаши.

Кейт се усмихна, целуна ме и тръгна към асансьорите.

Отидох в една телефонна кабина на Бродуей и извадих малко дребни от джоба си. Помня онова време, когато човек трябваше да чака за уличен телефон, обаче сега всички си имат мобифони, даже скитниците — бездомните граждани — и телефонните кабини са празни като изповедалните в „Сейнт Патрик“.

Пуснах монета от двайсет и пет цента и набрах мобилния номер на бившия ми партньор Дом Фанели, който работеше в участъка в Южен Манхатън.

— Ало?

— Здрасти, Дом.

— Ей, готин! Отдавна не сме се чували. Къде си? Хайде довечера да му ударим по бира.

— В службата ли си?

— Да, какво има? Всички много ще се радват да те видят. Адски липсваш на лейтенант Волф. Взел си е ново преспапие.

— Имам нужда от услуга.

— Ще я получиш. Идвай.

— Не мога. Услугата е от такъв характер, че…

— Довечера свободен ли си? Намерих едно ново заведение в Челси — „Тоник“. Там е страхотно.

— Аз съм женен мъж.

— Без майтап? Откога?

— Че ти беше на сватбата.

— Да бе. Как е Кейт?

— Добре е. Праща ти поздрави.

— Тя ме мрази.

— Обожава те.

— Щом казваш.

Трудно можеше да се повярва, че когато става въпрос за детективска работа, тоя човек има блестящ ум. Обаче си беше самата истина. Всъщност бях научил много неща от него. Например как да се правя на кретен.

— Как е Мери? — попитах го.

— Не знам. Ти какво си чул? — Дом сам се засмя на шегата си, както често прави. — Майтапът настрана, през целия си семеен живот никога не съм й изневерявал.

— Ти си кавалер. Добре, какво…

— Как я караш на Федерал Плаза?

— Страхотно. Това ми напомня, че оня ден видях капитан Стийн и той още те чака да си подадеш документите и да дойдеш в спецчастта. Мястото е твое, стига да искаш.

— Ама аз ги пратих по пощата. Господи! Надявам се, че не съм изпуснал възможността да работя във ФБР.

— Работата е супер. Изобщо ли не ти писва хората да се избиват едни други?

— Ще ми писне, когато им писне на тях.

— Ясно. Спомняш ли си…

— А, преди да забравя. Ония двама латиноамерикански господа, дето те надупчиха. Като че ли им надуших следите.

— Накъде водят?

— Аз ще се оправя с тях. Ти си имаш достатъчно работа. Ще ти се обадя, когато сме готови.

— Ако се сетиш.

Той се засмя, после каза сериозно:

— Винаги, щом си те спомня проснат на улицата, окървавен…

— Пак ти благодаря, че ми спаси живота. Благодаря ти, че ме насочи към контратерористичната спецчаст, където се запознах с Кейт. Забравям ли нещо?

— Едва ли. Ние не си броим услугите, Джон. Знаеш го. Когато ти трябва услуга, аз съм тук и когато на мен ми потрябва услуга, ти ще си на мое разположение. Е, с какво мога да ти помогна?

— Забравих.

Дом се засмя.

— Нещо ново със случая Халил?

— Не.

— Тоя нещастник ще се появи, когато най-малко го очакваш.

— Благодаря. Виж… — Телефонът изщрака и пуснах нова монета. — Спомняш ли си Мари Губитози?

— Да. Защо? Разкошен задник. Оня Куловски или Кулаковски я тъпчеше. Помниш ли? Той беше женен и жена му научи, и…

— Да. Виж, трябва да я намеря. Сега е омъжена…

— Знам. Омъжи се за човек, който не е от службата. Живее на… Струва ми се, на Стейтън Айлънд. Защо ти е?

— Не знам, докато не я намеря.

— Нима? И защо искаш аз да я намеря? Можеш да я намериш за по-малко от час. И защо се обаждаш от уличен телефон? Какво има, Джон? Загазил ли си?