Полет 800

— Добре изглеждаш — направих й комплимент.

— Заради слепота ли те пенсионираха?

Усмихнах се.

— Не, говоря сериозно.

— Мерси.

После погледна памперсите.

— Четвърти размер са — уверих я аз.

Тя се усмихна.

— Колко ти дължа?

— Николко. — Отпих глътка кафе. Мари Губитози наистина още беше привлекателна жена и предположих, че се е издокарала, преди да пристигна. Освен миризмата на бебешка пудра и топло мляко усетих ухание на парфюм.

Тя кимна към кошарката.

— Това е Джо. На единайсет месеца е. Мелиса е на две годинки и половина и слава Богу, в момента спи. Скоро ще родя още едно.

— Кога ти е терминът? — сетих се да попитам.

— След шестнайсет седмици и три дни.

— Браво.

— Никога няма да се върна на работа.

Държеше да продължи, обаче аз заявих:

— Ще свърши преди да се усетиш.

— Да. Е, и ти изглеждаш добре. Малко си понапълнял. И си се развел, и пак си се оженил. Не съм чула нищо за това. Вече не чувам никакви новини. Коя е щастливката?

— Кейт Мейфилд. От спецчастта на ФБР.

— Май не я познавам.

— Постъпила е точно преди катастрофата на полет осемстотин. Участвала е в следствието.

Мари не реагира на забележката ми за катастрофата.

— Значи си се оженил за агентка от Бюрото? Божичко, Джон, първо адвокатка, после агентка. Какво ти става бе?

— Обичам да чукам правистки.

Тя се захили толкова диво, че за малко да се задави с кафето. Известно време поприказвахме на общи теми и наистина ми беше приятно да си разменяме клюки и да си спомняме смешни случки.

— Помниш ли, когато с Дом отидохте в оная къща в Грамърси Парк, където жената беше застреляла мъжа си и твърдеше, че той я заплашил с пистолет, сборичкали се и оръжието гръмнало? — попита Мари. — После Дом се качва в спалнята, където се вкочанясва трупът, връща се и вика: „Той е жив! Повикайте линейка! — После поглежда съпругата и заявява: — Той казва, че сте го застреляли хладнокръвно!“ И жената припада.

Посмяхме се на тая история и започна да ме обзема носталгия за едно време.

Мари пак наля кафе, погледна ме и попита:

— Е, с какво мога да ти помогна?

Вперих очи в нея и инстинктът ми подсказа, че нито се е обадила, нито ще се обади на хората от вътрешния отдел. Оставих кафето си на масата.

— Виж сега. Вчера ходих на панихидата на жертвите от полет осемстотин и…

— Да. Гледах я по новините. Не те видях. Можеш ли да повярваш, че вече са минали пет години?

— Времето лети. Та след панихидата един от спецчастта, фебереец, идва при мен и започва да ме разпитва какво правя там.

Описах й случая, като пропуснах името на Кейт, обаче Мари, която беше опитен детектив, ме попита:

— А ти какво правеше там?

— Както казах, Кейт е участвала в следствието и ходи на панихидите почти всяка година. Просто се направих на добър съпруг.

Тя ме изгледа така, като че ли не ми вярва напълно. Имах чувството, че й е приятно да се прави на детектив, вместо да си играе с гумени патета.

— Значи работиш в КТС, а? — попита Мари.

— Да. Като нещатен агент.

— По телефона каза, че не си тук по служба. Тогава защо си дошъл?

— Ами, ще стигна и до това. — Продължих разказа си: — Та на оня идиот, кой знае защо, му хрумна, че се интересувам от случая и ми вика да стоя настрани. Искам да кажа, яко ме вбеси, затова…

— За кого говориш?

— Не мога да ти кажа.

— Добре, значи някакъв фебереец те е сдъвкал, ти си се ядосал и… какво?

— И ме обзе любопитство.

— Толкова ли нямате работа в КТС?

— Всъщност наистина нямаме. Виж, Мари, не е само това, обаче колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Трябва да ми кажеш каквото знаеш, обаче си нямам и представа какви въпроси да ти задавам.

Тя помълча, после каза:

— Не се ядосвай, обаче откъде да знам, че не си от вътрешния отдел?

— Нима ти приличам на човек от вътрешния отдел?

— Не ми приличаше, поне когато те познавах едно време. Обаче оттогава си се женил за две правистки.

Усмихнах се.

— Аз ти имам доверие, че няма да докладваш за мен. Имай ми доверие и ти.

Мари се замисли и накрая отстъпи.

— Добре. — Работих по случая два месеца. Главно обикалях кейовете и разпитвах хората за странни яхти и странни личности. Нали разбираш. В случай, че някой терорист или побъркан е наел яхта и е изстрелял ракета по самолета. Прекарах цялото лято по обществените пристанища и частните яхтклубове. Господи, знаеш ли колко пристанища и яхти има там? Обаче не беше кофти. В свободните си дни ходех на риба… — Мари замълча за миг. — Но не и за раци… никой не искаше да яде раци, защото… нали се сещаш.

Тя се умълча и виждах, че въпреки безгрижния й вид не й е приятно да си спомня за онова време.

— С кого работеше? — попитах я.

— Няма да ти дам имена, Джон. Ще разговарям с теб, обаче без имена.

— Права си. Разказвай.

— Трябва да ми зададеш насочващ въпрос.

— Хотел „Бейвю“.

— Да… Почти се бях досетила. Дори прегледах бележника си, за да си освежа паметта, но там няма нищо особено. Искам да кажа, феберейците ни инструктираха да сведем воденето на бележки до минимум, защото никога нямало да ни карат да даваме показания за това. Обясниха ни, че следствието било тяхно и ние само сме им помагали.

Кимнах и прибавих: