Полет 800

— И също са казвали, че не искат прекалено много писмени показания.

Мари сви рамене.

— Те си играят своята игра.

— Определено. Ходила ли си в хотел „Бейвю“?

— Да. Два дни след катастрофата ми се обадиха да отида. Феберейците разпитвали персонала и имали нужда от хора, за да установят кой може да разполага с интересуващите ги сведения. Отидох и се включих към другите три ченгета от спецчастта. Тримата феберейци, които вече бяха там, ни инструктираха и…

Малкият запищя и Мари отиде при кошарата.

— Какво му е на мъничето ми? — изгука тя и пъхна биберона в устата му.

Детето се разпищя още по-силно и тя го гушна.

— О, бебенцето се е наакало.

Нима това е причина да пищиш? Искам да кажа, ако аз си бях оцапал гащите, щях да гледам никой да не разбере за това.

Мари взе памперсите и отнесе бебето някъде, за да го освободи от акото.

Обадих се по мобифона си да проверя гласовата си поща, обаче никой не ме беше търсил. Набрах номера на колегата си Хари Мълър и той отговори.

— В службата ли си? — попитах го.

— Да. Защо?

— Някой търси ли ме?

— Не. Да не си се изгубил? Ще пратя спасителен отряд. Дай ми някакъв ориентир.

Ще ми се прави на смешник.

— Някой питал ли е къде съм, Хари?

— Да. Преди час се отби Кьоних и ме пита дали знам къде се криеш. Отговорих му, че си отишъл на обяд.

— Добре. — Стори ми се странно, че Кьоних не се е обадил по мобифона ми, ако е искал да разговаря с мен, но може просто да бе искал да разкаже нов виц на своя любим детектив. Във всеки случай днес нямах желание нито да видя, нито да чуя Джак Кьоних. — Кейт наблизо ли е?

— Да… Виждам я на бюрото й. Защо?

— Кажи й да ме чака… — Погледнах си часовника и разписанието на фериботите. Можех да успея за пет и половина, ако Джо-старши не се прибереше неочаквано. — Кажи й, че в шест ще я чакам в „Делмонико“ за по чашка.

— Защо не й се обадиш?

— Защо просто не идеш да й предадеш?

— Позволено ли ми е да ходя там?

— Да. Престори се, че изхвърляш боклука.

Той се засмя.

— Добре. В шест в „Делмонико“.

— И нека това си остане между вас с нея.

— Нима?

— Мерси. — Затворих.

Мари се върна в кухнята, остави малкия в кошарката и му натика биберона в устата. После нави някаква висяща залъгалка с усмихнати лица, която се въртеше и свиреше „Светът е малък“. Мразя я тая песен.

След като пак наля кафе, Мари седна.

— Адски мило дете — отбелязах.

— Искаш ли го?

Усмихнах се.

— Е, значи са ви инструктирали.

— Да. Значи оня фебереец ни събира четиримата в кабинета на управителя и казва, че търсим двама души, които може да са свидетели на катастрофата и да са отседнали в хотела — в „Бейвю“. Откъде знаем ли? Защото местните ченгета намерили одеяло, навярно от тоя хотел, на някакъв плаж, от който се виждала злополуката. Одеялото привлякло вниманието на ФБР рано сутринта и им дошла идеята да проверят в местните хотели и мотели, за да видят откъде е взето. Накрая стигнали до „Бейвю“. Разбираш ли?

— Дотук.

— Добре. И какво й е на тая история, дето ни я разправя фебереецът?

— Човек не бива да вярва на нищо, което идва от ФБР. Мари се усмихна.

— Стига, Джон. Помисли малко.

— Добре де, проблемът е защо ги е грижа за още двама очевидци.

— Точно така. Защо да си губим времето и средствата за двама души, които може да са видели злополуката от плажа, след като пред вратата на базата на бреговата охрана се е струпала цяла опашка от очевидци и сме обявили горещ телефон, който се скъсва да звъни? Какво им е особеното на тия свидетели? Знаеш ли?

— Не. А ти?

— Не. Обаче там ставаше още нещо.

Ставало е това, че върху одеялото са намерили капачка от видео обектив, обаче оня фебереец явно не го е споменал на хората си. Дик Карнс знаеше за нея от местните ченгета, но Мари очевидно не беше чула слуха. Както във всяко следствие, ако разговаряш с достатъчно хора и сравниш информацията, нещата постепенно започват да изплуват. Тъй като бе умна, Мари беше разбрала, че става още нещо.

— Кой фебереец ви инструктира? — попитах.

— Казах ти, без имена.

— Познаваше ли го?

— Малко. Куродръв, дето се мислеше за много печен.

— Като Лайъм Грифит, а?

Тя се усмихна.

— Ами да го наричаме Лайъм Грифит тогава.

— Кой беше с него?

— Както казах, още двама души. Феберейци, обаче не ги познавах, и те така и не се представиха официално. Просто седяха там, докато Грифит ни инструктираше.

Описах й господин Тед Наш, като неохотно използвах думата „хубавец“.

— Да… — замислено потвърди Мари. — Искам да кажа, минаха пет години, обаче прилича на единия от двамата. Кой е той?

Не биваше да го правя, обаче за да я зарадвам и заинтригувам отговорих:

— От ЦРУ.

— Без майтап? — Тя ме погледна. — В какво се забъркваш?

— Не ти трябва да знаеш.

— Прав си. Обаче… може би вече ти казах достатъчно.

Погледнах детето в кошарката, после нея.

— Страх ли те е от тях?

Тя не отговори.

Беше време за кратко слово.

— Виж, тук сме в Съединените американски щати и всеки гражданин има правото и задължението да…

— Запази си речта за вътрешното разследване.

— Непременно. Какво ще кажеш за това: доволна ли си от следственото заключение?