Полет 800

— Голяма стара сграда, а бе хан с трийсетина стаи и няколко бунгала на плажа. Бар, ресторант и даже библиотека. Хубав хотел. — Тя ме погледна. — Сам ще видиш, когато отидеш там.

Не отговорих.

— Останахме в „Бейвю“ цял ден, чак до късно вечерта, за да хванем някои хора от следващата смяна — продължи Мари. — Освен това имах списък с четиринайсет гости, които бяха там от седемнайсети юли и още не си бяха заминали. Имаше и списък с гостите, които са били там на седемнайсети, обаче вече си бяха тръгнали. Трябваше да ги потърсим на другия ден, но така и не се стигна до това.

— Защо?

— Не знам. Може да са ги поели други хора. А може Грифит и приятелчетата му да са улучили десетката още същата вечер. Тия типове някога казват ли нещо?

— Колкото може по-малко.

— Точно така. Пълни скапаняци. Например Грифит казва, че всички трябвало да се срещнем към единайсет вечерта, по-късно щял да ни съобщи къде. Обаче заедно с другите двама феберейци цял ден обикаляха, разговаряха с нас и присъстваха на някои разпити. Накрая Грифит един по един ни благодари, освободи ни и срещата така и не се състоя, затова не успях да сравня записките си с бележките на другите трима детективи. Съмнявам се, че изобщо е имало среща.

Оставах с ясното впечатление, че Мари Губитози не е доволна от отношението към нея и нейните колеги от НЙПУ. И тъкмо затова разговаряше с мен, въпреки че преди пет години й бяха наредили да не приказва с никого. Исках да стигна до края на това разследване, обаче тя имаше нужда от отдушник — и най-вероятно краят щеше да се свежда само до това.

— Искаш ли бира? — попита тя.

— Не, мерси. Не съм на служба.

Мари се засмя.

— Господи, толкова отдавна или съм бременна, или кърмя, че не си спомням вкуса на бирата.

— Ще те черпя бира, когато кажеш.

— Разбрахме се. Добре — значи започнах по списъка. Предварителни разпити. И им показвам портрета. Сведох бройката до четирима служители и двама гости и ги помолих да ме чакат по различно време в един хотелски офис. Та разпитвам аз една камериерка, Лусита, тъкмо беше застъпила и сигурно си мислеше, че съм от имиграционните власти. Показвам й портрета на дон Жуан и тя вика, че не го познавала, обаче нещо на лицето й ми направи впечатление. Затова й поисках зелената карта или документ за гражданство и тя се разплака. Наложи се малко да наруша правомощията си и й обещах, че ще й помогна да получи работна виза, ако ми съдейства. Супер сделка за всички и тя вика, да, видяла оня човек и една жена да напускат стая двеста и три към седем вечерта.

— Това не са ли показания, дадени под принуда?

— Не. Е, да де, обаче са верни. Познавам, когато ме будалкат.

— Добре. Тя описа ли жената?

— Не много добре. Била на десетина метра, когато ги видяла да излизат от двеста и трета стая, стояла на терасата на втория етаж, която опасва стаите. Те били с гръб и слезли по стълбището. Но определено излизали от стая двеста и три. Жената била малко по-млада от дон Жуан, малко по-ниска от него, стройна, носела светлокафяви шорти, синя блуза и сандали. Била с очила и широкопола шапка, все едно че не искала да я познаят.

— Накъде са отишли?

— Към паркинга. Мъжът носел одеяло, което според Лусита приличало на хотелските, и тя тъкмо затова ги гледала, обаче клиентите често го правели и връщали одеялата, затова не си помислила кой знае какво. Та това е нашата двойка. Нали така?

— Да — съгласих се. — Носели ли са нещо друго?

— Какво например?

— Ами… нещо.

Мари ме погледна.

— Лайъм Грифит три пъти зададе същия въпрос на камериерката. Какво търсим, Джон?

— Хладилна чанта.

— Не. Само одеяло.

Замислих се и заключих, че ако това е въпросната двойка, както ми се струваше най-вероятно, хладилната чанта и камерата вече са били в колата.

— Надявам се, че Лусита е забелязала също марката, модела, годината, цвета и номера на колата, на която са се качили — казах.

Тя се усмихна.

— Не винаги вадим такъв късмет. Но беше мернала колата, въпреки че не можеше да я опише, освен че двамата са отворили багажника. Та значи, водя я аз на паркинга и й показвам бусове, комбита и ванове. Сведохме възможностите до двайсетина марки и модели. Тя не разбираше от коли, каза само, че била светла. Жълто-кафява.

Кимнах и се замислих за светлия форд „Иксплорър“, който полицаят от Уестхамптън бе видял да идва от плажа точно след катастрофата. Всичко си пасваше като пъзел, подреден наопаки. Някой трябваше да го обърне, за да види картинката.

— После двамата се качили в колата и потеглили — продължи Мари. — Край на следата.

— Направихте ли портрет на жената въз основа на описанието на Лусита?

— Не. Нали казах, че жената носела очила и широкопола шапка. — Мари се усмихна. — Лусита ми сподели, че може да е била кинозвезда.

И аз се усмихнах.

— Е, в известен смисъл е била права.

— С други думи?

— По-късно ще ти кажа. Как е цялото име на тая Лусита?

— Лусита Гонзалес Перес.

Запомних го.

— Някой не предположи ли, че жената от стая двеста и трета също е оставила колата си на паркинга?