Полет 800

— Няма да отговоря на тоя въпрос. Но ще ти кажа какво се случи оня ден в хотел „Бейвю“, ако си откровен с мен.

— Напълно съм откровен. Няма нужда да знаеш.

Мари се замисли за миг, после кимна.

— Добре… единият от нашите полицаи попита Грифит защо е толкова важно и оня се ядоса, че го разпитва ченге. „Не е ваша работа да знаете защо търсим тези хора — сопна се той. — Вашата работа е да разпитате персонала и гостите“. И ни обясни, че една от камериерките съобщила за изчезнало одеяло от стая двеста и три. Показали одеялото на камериерката и управителя и те потвърдили, че може да е от стаята, обаче също казали, че имат шест вида одеяла и не са сигурни дали е тъкмо това.

— Добре. И кой беше регистриран в стая двеста и три? Или не знаем?

— Явно още не знаем, иначе нямаше да сме там. Затова пък ни е известно, че към четири и петнайсет в деня на катастрофата, сряда, седемнайсети юли деветдесет и шеста, някой пристига в хотел „Бейвю“ без резервация и пита за стая. Служителят казва, че има свободни стаи, и човекът попълва регистрационен талон и плаща двеста долара в брой. Служителят иска кредитна карта в случай, че има нанесени щети, за минибара и така нататък, обаче гостът отвръща, че не вярвал в кредитните карти и предлага депозит от пет стотака, които служителят приема. Според Грифит служителят иска и ксерокс от шофьорската книжка на госта, но оня казва, че останала в другия му панталон или нещо подобно и му дава визитката си. Служителят му връчва квитанция за петстотинте долара и ключа за стая двеста и три, която е в модерното крило на хотела, далеч от главната сграда. Гостът изрично помолил за това и по тая причина служителят не го е видял да се връща във фоайето, нито е забелязал колата му и дали е с някого. Разбираш ли?

— Да. И очевидно има проблем с идентифицирането му.

— Точно така. Но когато пристигнал в петък сутринта, Грифит сигурно си е мислел, че е попаднал на златна жила. Проверява информацията за колата от регистрационния талон, марка, модел и номер, и данните се оказват измислени. Според моите записки Грифит също ни е съобщил, че визитката е на Самюъл Рейнолдс, адвокат с манхатънски адрес и телефонен номер, обаче и тя е фалшива, естествено.

Мари ме погледна.

— Изглежда, си имаме работа с типичен донжуан. Явно го е правил и преди и е с дама, с която не би трябвало да е. Нали така?

— Нямам представа.

Тя се усмихна.

— Аз също. Както и да е, служителят знае, че го будалкат, обаче има пет стотака гаранция и сигурно и още за него. Така че нашият дон Жуан не е оставил документни следи и хотел „Бейвю“ няма да му прати благодарствено писмо, нито специални оферти на домашния му адрес.

— Женените мъже бързо усвояват тия неща.

— Според мен е инстинктивно.

— Сигурно. Кога е напуснал нашият дон Жуан?

— Изчезнал някъде преди единайсет на другата сутрин. Според Грифит камериерката почукала на вратата към единайсет и петнайсет, обаче никой не отговорил. После към обяд служителят от рецепцията — друг служител — се обадил в стаята, със същия резултат. Тогава камериерката отключила вратата и съобщила, че от госта няма и следа, нито от багажа му, и че като че ли липсва одеялото от леглото. Човекът явно си тръгнал и зарязал петстотинте долара. Грифит ни заявява, че това е подозрително. — Мари се засмя. — Как разбра, че е Лайъм?

Усмихнах се.

— Е, той не е детектив.

— Да де. Така или иначе, историята може да е започнала като тривиална изневяра, но заприличва на нещо друго. На всяко ченге ще му дойде наум, че в стаята е извършено престъпление. Изнасилване, телесни повреди, убийство. Нали така? Само че там няма следи от нищо подобно. Макар това да не означава, че тоя човек не е убил жената, която е била с него, и не я е натикал в багажника на колата си, преди да духне. Обаче трябва да имаме предвид още нещо — одеялото на плажа, което може да е взето от неговата стая. Както виждам нещата аз, тоя човек и неговата мадама са правили нещо, което не би трябвало да правят, и са били на плажа, видели са катастрофата и не са искали да ги привлекат за свидетели. Затова са се върнали в стаята веднага след катастрофата, събрали са си багажа и са си плюли на петите. Нали така?

— Звучи правдоподобно. — От Кейт знаех, че на одеялото е имало двама души, обаче още нямах представа откъде Мари и Лайъм Грифит са били сигурни, че в стаята е имало и жена. — Откъде си сигурна, че е имало жена? — попитах.