Полет 800

— Не. Върша нещо странично.

— А стига бе! И от чия страна?

Погледнах си часовника. Ако исках да хвана ферибота в три часа за Стейтън Айлънд, трябваше да прекъсна Фанели, обаче това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Не мога да говоря по телефона, Дом. Другата седмица ще му ударим по няколко бири. Дотогава се свържи с Мари и ми се обади по мобифона.

— Чакай малко. Имам известно влияние в Колелото.

Той ме включи на изчакване. Колелото е отдел „Личен състав“ на Полис Плаза 1 и не съм сигурен защо му викат така, а след двайсет години в управлението няма да се правя на новобранец и да питам. Трябваше да попитам навремето. Във всеки случай, ако познаваш някого там — а Дом Фанели познаваше по някого навсякъде, — можеш да прескочиш червената лента и моментално да получиш нужния отговор.

Фанели се върна на телефона.

— Мари Губитози всъщност не е напуснала работа, а от януари деветдесет и седма е в отпуск по майчинство. Новото й име е Лентини. Омъжила се е за италиански емигрант. Мама е доволна. Опитвам се да си спомня какво стана с Ковалски и жена му, когато тя научи…

— По дяволите, дай ми телефонния й номер, Дом.

— Дадоха ми само номера на мобифона й. Без адрес. Готов ли си? И ми го продиктува.

— Благодаря — казах. — Ще ти се обадя другата седмица.

— Хубаво. Или още по-скоро, ако успееш да нагазиш в дълбоките лайна. Трябва да ми обясниш за какво става дума.

— Непременно.

— Пази се.

— Винаги се пазя. — Затворих, пъхнах нова монета и набрах номера. След три иззвънявания отговори женски глас.

— Ало?

— Мари Губитози?

— На телефона. Кой се обажда?

— Джон Кори. Работили сме заедно в участъка в Южен Манхатън.

— А… да. Какво има?

Чувах да пищят поне две деца.

— Трябва да поговоря с теб за един стар случай. Може ли да се срещнем някъде?

— Да бе, веднага. Намери ми детегледачка и цяла нощ ще пия с теб.

Засмях се.

— Всъщност жена ми може да гледа децата.

— Искаш да кажеш, че жена ти адвокатката ще ми гледа децата?! Колко взима?

— Разведох се с нея. Имам си нова.

— Без майтап? Знаеш ли какво ще ти кажа — първата беше надута. Помниш ли купона по случай пенсионирането на Чарли Крибс?

— Да. Оная вечер тя не беше съвсем на себе си. Виж, защо просто не дойда у вас, ако е удобно? На Стейтън Айлънд, нали?

— Да… Обаче децата са диви…

— Обичам деца.

— Не и тия двете. Не мога ли да ти помогна по телефона?

— Предпочитам да поговорим на четири очи.

— Ами… Джо… мъжът ми не иска да върша полицейска работа.

— Ти си в отпуска по майчинство, Мари. Не си напуснала службата. Хайде да не усложняваме нещата.

— Да… добре… Ей, ти не се ли пенсионира?

— Пенсионирах се.

— И защо се върна?

Не исках да й отговарям, обаче се налагаше.

— Сега съм в КТС. Нещатен агент. Последва кратко мълчание.

— Работих в спецчастта за по-малко от година, при това само по два случая — отвърна накрая тя. — Кой от тях те интересува?

— Другият. Пак мълчание.

— Имам чувството, че не си официално по служба.

— Не съм. Следствието е приключено. Знаеш го. Получих името ти от друг колега. Трябва да поговоря с теб. Неофициално.

— От кой колега?

— Не мога да ти кажа. Няма да издам и твоето име. Обаждам се от уличен телефон и монетите ми свършват. Ще ти отнема само половин час.

— Мъжът ми е доставчик. Прибира се вкъщи по всяко време. И е як и ревнив.

— Няма проблем. Мога да му обясня. Пък и да не мога, имам патлак.

Тя се засмя.

— Добре. Малко компания на възрастен човек няма да ми е излишна.

И ми даде адреса си на Стейтън Айлънд.

— Благодаря — казах аз. — Ще се опитам да хвана ферибота в три. Дотогава може би ще успееш да се поровиш в бележника си. Юли деветдесет и шеста.

Мари остави това без отговор. Каза само:

— Аз съм на двайсет минути път с такси от пристанището. Спри и ми вземи пакет памперси.

— Хм…

— Четвърти размер. По пътя има аптека. Чакам те. Затворих и излязох от кабината.

Спрях такси на Бродуей, показах си фалшивата полицейска карта, която се запомня много по-трудно от феберейските, и съобщих на господина, който носеше чалма:

— Трябва да взема ферибота за Стейтън Айлънд в три часа. Настъпи газта.

Шофьорът сигурно не беше гледал много американски филми, защото попита:

— Какво настъпва?

— Бързо. Полиция.

— Аха.

Това е мокрият сън на манхатънския таксиметров шофьор. Почти без да спира на светофарите по Бродуей, той стигна на кея „Уайтхол“ в три без пет. Отказа да вземе пари, обаче аз му дадох петачка.

Кой знае защо, фериботът — собственост на градските власти — беше безплатен за пешеходци. Сигурно в обратната посока струваше сто долара.

Тъй като корабът надуваше сирената, изтичах по кея и се качих. Взех едно разписание на фериботите и минах през долната палуба. В тоя час имаше много свободни места, обаче аз се качих на горната палуба. Слънце, синя вода, ярко небе, влекачи, чайки, хоризонт, солен вятър — супер.

Като малък през лятото обичах да се возя на ферибота с приятели. Струваше пет цента. Отивахме на другия бряг, купувахме си сладолед и се връщахме в Манхатън. Общо двайсет и пет цента, нищожна цена за върховно приключение.