Полет 800

— Не участвам в следствието и както знаеш, никога не съм участвал — продължих аз. — Както знаеш, Кейт участва, обаче не иска да ми каже нищо. Никой от КТС не иска да ми каже нищо и аз не искам да приказвам с тях. Ти си ми старо приятелче и си цивилен, затова искам да си поприказваме.

— Хлябът ми зависи от федералните власти — след кратко мълчание отвърна той.

— И моят. Затова хайде да си поприказваме като бивши ченгета.

— Не ми докарвай беля, Джон. Нито на себе си.

— Аз сам мисля за себе си, Дик. Що се отнася до теб, знаеш, че никога няма да те издъня.

— Знам. Обаче… Подписал съм клетвена декларация…

— Майната й на декларацията. Делото е приключено. Можеш да говориш.

Дик мълчеше.

— Виж, Дик, познаваме се отдавна. Хайде да се престорим, че никога не сме чували за ФБР и Контратерористичната спецчаст. Аз работя по един случай в свободното си време и имам нужда от помощта ти. — Всъщност тоя ден бях на работа, обаче всичко се балансира.

Той дълго се взира в кафето си, после попита:

— Защо се интересуваш от тоя случай?

— Вчера ходих на панихидата. Трогнах се. Освен това ми се представи един човек, Лайъм Грифит. Познаваш ли го?

Дик кимна.

— Прекалено настойчиво ме разпитва какво правя там. Затова ме обзе любопитство.

— Това не е основание да си вреш носа в тия работи. Виж, тоя случай провали повече хора от повече държавни институции, отколкото знаеш. Ветераните, които се измъкнаха живи, не искат да се връщат там. На някои младоци като теб им се струва, че искат да видят каква е цялата тая история. Не бива. Остави я на мира.

— Вече съм решил да не я оставям на мира. Намирам се на следващия етап, когато задавам въпроси.

— Е, да, имаш около седмица, докато ония от двайсет и осми етаж започнат да задават въпроси на теб.

— Наясно съм. Няма проблем. Но ти благодаря за загрижеността. Добре, просто си помислих, че ще ми дадеш едно рамо. Разбирам. — Погледнах си часовника. — Имам среща с Кейт за обяд.

Той също си погледна часовника и запали нова цигара.

В продължение на минута и двамата мълчахме, после Дик каза:

— Първо, нека се разберем — аз не вярвам, че по самолета е била изстреляна ракета, нито че е имало официално засекретяване или заговор. Обаче делото тръгна в погрешна посока. Още отначало беше политически натоварено. Хора, които мразеха Клинтън, искаха да представят случая като терористичен удар, все едно че правителството го крие, защото не му стиска да признае пропуските в сигурността или няма кураж да отговори на удара.

— Ясно. Не съм участвал в следствието, обаче съм чел „Поуст“.

Той се усмихна принудено.

— Иначе феберейците бяха адски арогантни — заобикаляха хората от Националната служба за безопасност на транспорта и даже флота, бреговата охрана и местната полиция, което доведе до много дрязги и наранено самолюбие, а това от своя страна стана причина за разпространение на слухове за засекретяване, изчезнали веществени доказателства, некадърни следствени методи и какво ли не още. После се намеси ЦРУ и е излишно да ти обяснявам колко червени флагчета бяха вдигнати. Общо взето, следствието си беше чисто състезание на всички равнища. Прибави към това роднините на жертвите и средствата за масова информация и получаваш ситуация с оскърбени и ядосани хора. В края на краищата обаче всички се осъзнаха и следствието стигна до вярното заключение. — Дик замълча и прибави: — Наистина е било злополука.

— Смяташ ли?

— Категорично.

— Тогава защо пет години след приключването му делото още е толкова деликатно, дори само да го обсъждаме?

— Току-що ти казах — всички бяха бесни на всички останали. Всеки защитава методите, които е използвал, за да стигне до заключението. Просто хората си пазеха гърбовете и се пазеха от многобройните грешки, които са допуснали.

— Значи, с други думи, никой не е имал какво да крие — само им е трябвало време, за да си изяснят нещата.

Той се усмихна.

— Да, нещо такова.

— Защо в следствието са участвали толкова много хора от ЦРУ?

Дик сви рамене.

— Сигурно защото отначало приличаше на удар от чуждестранен противник. Това е в ресора на ЦРУ. Нали така?

— Да. Защо са направили оня тъп филм?

— Не знам. Така и не разбрах. Не отдавай прекалено голямо значение на това.

— Добре. Освен всички гореспоменати териториални борби между държавни инстанции и гафовете, проблемът, както го виждам аз, са очевидците. Искам да кажа, без очевидците възстановката в калвъртънския хангар и лабораторните изпитания щяха да имат окончателната дума за експлодирането и катастрофата на самолета. Нали?

Дик известно време си игра с лъжичката, после потвърди:

— Да.

— Ти си разпитвал очевидци. Нали?

— Да.

— Колко?

— Десет.

— Колко бяха видели издигащата се светлина?

— Шестима.

— И ти стигна до заключението…

Той ме погледна.

— Шестимата бяха убедени, че са видели нещо да се издига от водата — някаква светлина — и че тя е стигнала близо до самолета, който впоследствие избухнал.

— Това съответства ли на извода за случайното взривяване на главния резервоар?