Половин война

Рейт притвори очи. Богове, беше толкова уморен. Нямаше сили да стои на краката си. Опита да си припомни лицето на брат си, това на Скара, но те бяха размазани, неузнаваеми. Единственото лице, което беше ясно в спомените му, бе това на жената, която гледаше ужасена горящата си ферма. Викаше имената на децата си. Гласът ѝ пресипнал, треперещ от мъка. Рейт усети избилите сълзи да пробиват стиснатите му клепачи и отвори очи.

Един ванстерландец със сребърна обеца на носа влачеше някаква жена. Държеше я под мишницата, влачеше я и се смееше, в смеха му нямаше радост. Смееше се насила, сякаш да убеди останалите и себе си, че в това има нещо забавно.

Трън Бату не изглеждаше като човек, на който му е до смях. Стискаше зъби и мускулчетата по слепоочието на остриганата ѝ до кожа половина на главата играеха. Белезите по потрепващите ѝ бледи бузи бяха като живи. Жилите по ръката ѝ, стиснала безмилостно секира, бяха изскочили заплашително.

— Повечето от тия не си струват да ги мъкнем с нас — каза един от воините ѝ, гетландец с изкривена на една страна челюст и свали на колене поредния старец.

— Какво да ги правим тогава? — попита друг воин.

Тонът на Трън беше равен, пълен с безразличие:

— Мисля да ги избием.

Една от жените в редицата започна да нарежда, задавена от хленчене, молитва и някой ѝ затвори устата с плесница.

Предполагаше се, че това е мечтата на живота му. Плячкосването на голям град. Крачиш наперено по улицата като най-голямото и зло куче в града. В мирно време обект на присмех, но я да видим дали някой ще смее да се изхили сега. Пълна власт, над всичко и всеки, просто защото си този с острие в ръката и си достатъчно проклето копеле, че да го използваш.

Очите на Рейт плуваха в сълзи. От дима може би или пък плачеше. Чувстваше се пребит, смазан като брат си под земята. Едва успяваше да си поеме дъх. Изглежда всичко у него, заслужаващо си спасението, беше останало под земята с Ракки или в Бейлова крепост със Скара.

Той разкопча с треперещи пръсти катарамата на шлема си, свали го и го захвърли настрана. Той издрънча глухо и Рейт го изпроводи с поглед, докато се търкаляше на ръба си по каменната настилка на улицата. Задращи с нокти по прилепналата за главата му коса, но не усети почти нищо.

Извърна поглед настрани към коленичилите в редица хора. Едно момче загреба шепа пръст от канавката и я стисна в треперещ юмрук. От върха на носа на една жена се поклащаше капка от сълзи. Старецът в края на редицата хриптеше при всеки дъх.

Трън тръгна към него. Подметките на ботушите ѝ изскърцаха зад гърба му. Тя не бързаше. Събираше кураж може би. Или се наслаждаваше на момента. Разтвори леко пръсти и дръжката на секирата се плъзна бавно надолу в дланта ѝ. Излъсканият край спря в дланта ѝ и тя намести пръсти около него.

Старецът замига на парцали и изкриви от ужас лице, когато тя започна да намества крака зад гърба му. Завъртя бавно стъпала, едно по едно, като дървар пред дънера за цепене на дърва.

Разкърши рамене, покашля се, извърна глава и се изплю на земята.

Вдигна секирата.

Рейт издиша бавно, пристъпи между Трън и стареца и се изправи лице в лице с нея.

Не каза нищо. Не мислеше, че можеше да проговори, така се беше стегнало гърлото му. Сърцето му щеше да изскочи. Затова просто стоеше и я гледаше в очите.

Тишина.

Гетландецът с кривата челюст направи крачка към него:

— Размърдай си задника, глупако, преди да съм те…

Без да откъсва очи от тези на Рейт, Трън вдигна показалец и изсъска. Гетландецът закова на място. Очите ѝ бяха хлътнали, заобиколени от тъмни сенки, а ъгълчетата им лъщяха в червено от светлината на елфическата ѝ гривна.

— Махни се от пътя ми — каза тя.

— Не мога. — Рейт отърси щита от ръката си и го пусна на земята. Хвърли секирата си върху него. — Това не е отмъщение. Това е просто убийство.

Белязаната буза на Трън потрепери. Раменете ѝ почти се разтресоха от ярост, когато заговори отново.

— Няма да те моля отново, момче.

Рейт разпери ръце и извърна длани към нея. Усещаше стичащите се по бузите му сълзи, но му беше все едно.

— Щом толкова много искаш да убиваш, почни с мен. Заслужавам го повече от тях.

Той притвори очи и зачака. Не беше чак такъв глупак, не се заблуждаваше, че с това ще изкупи и една стотна от онова, което беше направил. Но просто не можеше повече да стои и гледа безучастно.

Нещо изхрущя и лицето му пламна, пронизано от остра болка. Той залитна, в следващия момент главата му се блъсна в камък.

Светът се завъртя. Устата му се напълни със солен вкус.

Остана да лежи на земята. Замисли се дали кръвта му не изтичаше по улицата. Замисли се дали го беше грижа от това.

Все още дишаше, ако можеше да се съди по излизащите от носа му кървави мехури при всеки дъх. Постави ръка на носа си. Беше станал два пъти по-голям отпреди. Счупен, естествено, съдейки по острата болка, когато го докосна. Изпъшка, претърколи се на една страна и се подпря на лакът.