Половин война

Оръжието на Скифър изтрещя оглушително в тясното пространство на коридора. Половината щит на мъжа се пръсна. Ръката му излетя сред облак от пръски кръв и удари стоящия до него воин. Тялото му полетя назад, блъсна се във вратите и се строполи по очи. Кракът му пририта и замря. Около тялото се образува локва кръв. Красивата дърворезба беше опръскана в червено. Някакво малко парченце метал изскочи от оръжието на Скифър, звънна в пода и се изтърколи настрани.

— Някой друг иска ли да остане верен на баба Вексен? — попита отец Ярви.

Сякаш се бяха наговорили стражите хвърлиха оръжия на земята.

— Милостиви боже — прошепна майка Адуин. Рълф прекрачи мъртвото тяло на пода, хвана железните дръжки на вратите и ги разтресе.

— Заключени са — изръмжа той.

Скифър вдигна отново елфическата реликва:

— Аз имам ключ.

Рълф се просна по очи на пода. Кол запуши уши. Оръжието изтрещя отново и пастта му избълва огън. Огромно парче от красивата дърворезба, където се събираха двете врати, се пръсна на ситни парченца. Преди да е заглъхнало ехото от гърмежа, Скифър се засили и отвори с ритник двете врати.

Дори за човек, видял чудесата на Строком, Камарата на въздишките представляваше главозамайваща гледка. Елфически камък и стъкло чезнеха високо горе в далечината. Над пода, на височина пет пъти колкото човешки бой, стените бяха опасани от овален балкон, над него имаше друг, а над него трети и така, докъдето стигаше погледът. И всичко това бе озарено от блещукаща, оранжева светлина. В средата на обширния под гореше огън. Огромна купчина книги, купове хартия и свитъци. Същинска, достойна за крал, погребална клада. Горещината на бушуващите пламъци пресуши потта по челото на Кол на мига.

Статуите на шестте върховни богове гледаха отвисоко с гранатовите си очи, а над тях, още по-висока, се извисяваше тази на Единствен бог — нито жена, нито мъж — и съзерцаваше с пълно безразличие опустошението в краката ѝ. На фона на огъня се очертаха тъмни силуети. Облечени в сиви роби сестри от Събора. Едни зяпаха с изписан на лицето им ужас групата пред вратите, други продължаваха да подхранват пламъците с трескава припряност. Горящите листове хартия летяха из въздуха и се стелеха бавно към земята като есенни листа.

— Спрете ги! — Пронизителният крясък на отец Ярви успя да надвика рева на пожара. — Сложете им нашийници! Оковете ги във вериги! После ще мислим кого да пощадим и кого не!

Воините на Рълф се изсипаха през вратите. Ризниците им, оръжията им, дори очите им грейнаха, облени в светлините на пламъците. Някакво момиче с остригана до кожа глава бе извлачена по пода покрай Кол. Оголените ѝ зъби бяха почервенели от кръв. Чирак като него. Просто изпълняваше каквото ѝ е наредено. Той потри с върховете на пръстите си старите белези от протрито на врата си, там където много отдавна бе стоял робският нашийник.

Човек би намерил за странно как така някой, познал робството от опит, ще е готов с леко сърце да пороби другиго, но за Кол това не беше изненада. В края на краищата даваме на другите уроците, които сами сме научили.

— Къде е баба Вексен? — изкрещя Скифър и от покритите ѝ с белези от изгорено устни пръсна слюнка.

— Горе! — изпищя една ужасена сестра. — На втория балкон! — Явно в Скекенхаус не бе останала лоялност, само огън и хаос.

Прекосиха обширния под и влязоха в тесен коридор. Пепелта от горящата хартия се сипеше по главите им като черен сняг. Тръгнаха нагоре по виещо се стълбище, все по-нагоре и по-нагоре. Стъпките им кънтяха, сенките им танцуваха по стените. Подминаха първия портал, влязоха във втория и се озоваха в ярка светлина.

Пред парапета от сив елфически метал стоеше възрастна жена. Робата ѝ се влачеше по пода. Имаше късо подстригана бяла коса. Стоеше до висока купчина книги с обкантени в златно кожени подвързии и инкрустирани с камъни гърбове. Тя сграбчи няколко от тях и ги запрати надолу през парапета. Години работа, десетилетия от уроци, векове от познание, обречени да станат на пепел. Нищо необичайно, когато майка Война разпери криле. Само за миг тя разкъсва на парчета тъканото с десетилетия от съпруга ѝ, баща Мир, платно.

— Бабо Вексен! — извика отец Ярви.

Тя спря приведена над купчината книги, после се изправи бавно и се обърна към него.

Това беше жената, царуваща над всички земи около Разбито море, жената, определяла съдбите на хиляди. Жената, пред която трепереха дори прославени воини. Която дърпаше конците на крале, сякаш са марионетки. Тази жена не беше каквото Кол бе очаквал да види. Не се кискаше зловещо като злодей. Не изглеждаше като самото олицетворение на ужас и терор. Имаше миловидно по майчински лице, кръгло и сбръчкано. По него се четеше мъдрост. И дружелюбност също. На шията си носеше тънка верижка с окачени на нея, ситно изписани листчета хартия. Декрети, отсъждания, сметки за уреждане и заповеди за спазване.