Половин война

— Ха! Не казвай, че не те предупредих за нея.

— Боя се, че съм доста невнимателен, кралю мой.

— Границата между дързост и глупост е много тънка, толкова, че дори най-мъдрият понякога не я различава. — Горм започна да върти замислено една от топките от веригата си и Рейт се замисли чий ли меч е балансирала някога. — От известно време гледам и се чудя на този прозорец, но не мога да прозра какво точно изобразява.

— Върховния крал получава трона си от ръцете на Единствен бог, предполагам.

— Прав си! — щракна с пръсти Горм. — Само дето това е просто красива лъжа. Виждал съм човека, направил трона му. Не беше бог, а роб от Сагенмарк с най-отвратителния дъх, който можеш да си представиш. Тогава не го намерих за кой знае колко красива изработка и продължавам да мисля така. Прекалено префърцунен. Ще поръчам да ми направят нов, предполагам.

— Нов трон, кралю мой? — повдигна въпросително вежда Рейт.

— Скоро ще седна на трона в Камарата на въздишките, ще бъда Върховен крал на земите около Разбито море. — Горм извърна очи настрани към Рейт и устните му се разтеглиха в самодоволна усмивка. — Никой друг мъж не е благословен с повече и по-знаменити врагове от мен. Тримата братя, Утрик, Одем и Удил. Лукавата, хитра кралица Лейтлин. Яркия Йълинг. Баба Вексен. Самият Върховен крал дори. Но аз победих всички тях. Със сила, остър ум и добър късмет в битката. По милостта на майка Война и благодарение на подмолността на отец Ярви.

— Велик е онзи воин, който още диша, когато започне пирът на враните. Велик е онзи крал, който гледа как горят труповете на враговете му. — Колко празни от смисъл звучаха тези добре познати думи в момента, но въпреки това Горм остана видимо доволен да ги чуе. Хората винаги се усмихват, чувайки ученикът им да повтаря дадените му уроци.

— Да, Рейт, точно така! Брат ти може и да говореше повече от теб, но аз винаги съм знаел, че ти си умният от двама ви. Този, който наистина разбира как стоят нещата! Прав беше като каза, че Скара ще е кралица, за която ще ни завижда цял свят. Тя ще управлява добре хазната ми, ще ми роди силни деца, ще мълви сладки думи в ушите на владетели от далечни земи и ще ги привлече на наша страна като съюзници. Оказва се, бил си напълно прав като не я уби.

Рейт усети познатата, стара болка, когато стисна юмруци.

— Наистина ли мислиш така, кралю мой? — Почти се задави от безсилие, от ревност, от всичката тази несправедливост. Но Горм не видя това във влагата в очите му и трепета в гласа му.

— Да, разбира се… и ти прощавам. — Трошача на мечове го дари с такава лъчезарна усмивка сякаш прошката му беше най-желаният дар на този свят, дар, който Рейт определено не заслужаваше, но въпреки това щеше да получи. — Майка Скаер не обича промяната. Но аз имам нужда от мъже до себе си, не просто покорни слуги. Истински верният слуга понякога трябва да предпазва господаря си от собствената му прибързаност.

— Боговете са те дарили с много, кралю мой, с повече отколкото може да желае човек. — С повече, отколкото заслужава човек. Особено този човек. Рейт се вгледа в това усмихнато, прорязано от стотици белези лице, обляно в цветовете на красивия прозорец. Лицето на човека, на когото се беше възхищавал. Лицето на човека, който го направи това, което е.

Убиец.

Рейт сграбчи златния бокал от олтара:

— Нека ти налея чаша за наздравица, кралю мой, по случай победата ти! — Той наклони каната и виното заклокочи в бокала. Няколко кървавочервени капки паднаха върху мраморния олтар. Той отпи от чашата, както подобава на добрия слуга, да се увери, че виното е добро за по-достойни от неговите устни.

Нещо се сгромоляса с трясък на пода някъде отзад, чуха се викове и ругатни и Горм се обърна натам. Достатъчно задълго, за да пъхне Рейт два пръста в кесията на колана си и напипа хладното стъкло.

Мъртвото, кльощаво тяло на Върховния крал лежеше на пода до погребалната маса, а двама от воините на Горм се караха и дърпаха красивата пурпурна плащаница като кучета кокал. Изящният плат се разпра.

— Виждам песен във всичко това — промърмори Горм, загледан в голото тяло на мъжа, владял доскоро земите около Разбито море, проснато върху недовършената мозайка на пода, лишено от всякакво достойнство. — Но за днешния ден ще се пеят много песни.

— Песни за падението на градове и смъртта на крале — каза Рейт. Той коленичи и поднесе златния бокал на господаря си. Точно както някога, след всяка битка или двубой. След всяка победа. След всяка изгорена ферма. След всяко безсмислено убийство. — Наздравица за новия Върховен крал! — провикна се той. — Вдигната с чашата на предишния!

— Липсваше ми, Рейт — каза Горм, усмихна се и посегна към бокала. Точно като Скара, докато ѝ преправяха ризницата. Само дето този път ръцете на Рейт не потрепнаха. — Не бях достатъчно щедър към теб, а виждаме какво става с крале, които не демонстрират нужната щедрост. Получаваш обратно мястото си до мен, Рейт. Ще носиш меча ми и ще пълниш чашата ми. — Горм вдигна бокала към устните си.

Рейт пое дълбоко дъх и издиша бавно:

— Това е всичко, което някога съм искал.