Половин война

— Много хора се издигнаха.

— Изкатериха се по камари трупове, имаш предвид. — Тя нагласи веригата около врата си и диамантът от меча на Яркия Йълинг заискри на гърдите ѝ. — А аз, най-високо от всички.

Дженър сякаш не я чу.

— Стичат се хора от всички земи около Разбито море. От Гетланд, Тровенланд и Ванстерланд. От Ингълфолд, Ниските земи и Островите. Шенд, бания и кой знае още откъде. Видях дори емисари от Каталия. Потеглили от дома за аудиенция при един Върховен крал, но докато пристигнат, той взел, че се сменил с друг.

— Как е настроението на хората?

— Има не една незаздравяла рана, някои, дето са вечно намусени, продължават да се мусят, но като цяло хората са доволни, че майка Война най-после прибира криле и баща Мир се усмихва. Много презират Горм, много нямат вяра на дядо Ярви, но любовта им към теб надделява над всичко останало.

— Към мен?

— Славата ти се е разпростряла нашир и длъж! Кралицата воин, която останала да се бие за страната си, когато всички останали я изоставили! Жената, повалила Яркия Йълинг, но решила да му отдаде последна почит в последния му миг от тази страна на Последната врата. Величие и състрадание в едно, казват хората. Преродената Ашенлир.

Скара примига насреща на жената в огледалото. Не помнеше да е имало почит между нея и Йълинг. Само малката кесийка с листчетата хартия в нея. Оригна се, притисна ръка към гърдите си и се зачуди дали и Ашенлир не е криела страховете в стомаха си.

— Истината и песните рядко сядат рамо до рамо, нали? — промърмори тя.

— Дори не делят една и съща тронна зала, но човек не кани странстващи певци край огнището си, за да му разказват истини. — Той замълча и я изгледа изпод сиви вежди в огледалото. — Сигурна ли си, че искаш точно това?

Скара бе много, много далече от сигурна, но последното, което ѝ трябваше в момента бе и неговите съмнения на раменете ѝ.

— Сключих сделка. Не мога да се отметна от думите си дори и да исках.

— Въпросът е искаш ли? Сигурно има по-лоши мъже от Трошача на мечове, но мисля, че те познавам, кралице моя. Ако можеше да избираш, съмнявам се, че щеше да избереш него за съпруг…

Скара преглътна тежко. Момичето, което избяга от горящата тронна зала на дядо ѝ щеше да копнее за друг избор. Момичето, което прегръщаше Рейт в тъмното също. Но тя вече не беше това момиче.

Скара вирна гордо брадичка и изгледа съветника си през присвити клепачи. Придаде най-увереното изражение на лицето си.

— В такъв случай, не ме познаваш така добре, колкото си мислиш, Сини Дженър. Днес Гром-гил-Горм ще се изкачи на престола на Върховния крал. Той е най-прославеният воин в земите около Разбито море. Съюзът между Тровенланд и Ванстерланд ще ни донесе сила, ще направи народа ни силен и никой няма да се осмели отново да донесе огън и смърт в Йейлтофт! — Осъзна, че крещеше и понижи глас. — Гром-гил-Горм е съпругът, когото бих избрала. Гром-гил-Горм е съпругът, когото избрах.

Синия Дженър сведе сконфузено поглед:

— Не исках да подлагам на съмнение…

— Знам това. — Скара постави нежно длан на рамото му и когато той вдигна отново очи да срещне нейните, тя видя сълзи в тях. — Ти беше до мен във времена, когато никой друг не се осмели да застане до мен. Знам, че още вярваш в мен и се моля това да остане така завинаги. Но това е мой дълг. И аз никога няма да се отрека от него. — Знаеше, че няма. Не можеше да си го позволи. Въпреки болката.

Синия Дженър я дари с една от онези негови беззъби усмивки, с които бе така свикнала напоследък и на сбръчканото му лице грейна огромна усмивка.

— Да вървим да те омъжим, тогава.

Вратата се отвори рязко и двамата се обърнаха като един. Майка Ауд стоеше и зяпаше ококорила очи на прага. Новата ѝ роба беше прекалено дълга за нея и се беше оплела около глезените ѝ. Дишаше учестено, а лицето ѝ лъщеше от пот. Не искаше много остър ум, за да прозреш, че нещо я мъчеше.

— Казвай, какво чакаш — викна нетърпеливо Скара и усети как стомахът ѝ се надига отново в гърлото.

— Кралице моя… — Майка Ауд преглътна мъчително и ококори още повече очи. — Гром-гил-Горм е мъртъв.

Да променяш света

— Знам, че това е твоя работа, знам го — изкрещя майка Скаер и гневните ѝ викове изпълниха Камарата на въздишките. Ехото им кънтеше така зловещо в стените, че Кол се сви боязливо. — Или си ти, или е онази твоя кучка…

— Ако говориш за кралица Скара, тя не е нито кучка, нито моя. — Усмивката на дядо Ярви бе неподатлива на гнева на Скаер, както елфическият камък на стрелите на хората. — Ако наистина знаеше, че аз съм отговорен за това, сега щеше да излагаш доказателства. Но аз знам, че нямаш такива, просто защото аз нямам нищо общо с това.

Майка Скаер отвори уста, но Ярви не ѝ даде възможността да говори:

— Става дума за Гром-гил-Горм, Трошача на мечове, Правяч на сираци! Нима той сам не се хвалеше нашир и длъж, че няма друг на този свят с повече врагове от него! Всяка брънка от веригата на врата му е неуредена сметка.

— Освен това… — Кол разпери ръце и опита да прозвучи колкото може по-убедително. — Понякога… човек просто умира.