Половин война

Имаше доста търговки от Гетланд, пристигнали по заповед на кралица Лейтлин, за да започнат събиране на такси от всеки преминаващ през протоците кораб. Надъхани молитвоплетци също, нетърпеливи да погнат свещениците на Единствен бог, за да се пеят отново песните на върховните богове на всеки ъгъл в Скекенхаус. Всеки следващ ден все повече безимотни воини се стичаха в столицата и биваха наети от дядо Ярви. Крачеха наперено с прясно изрисуваните си с орела на Събора щитове.

— Носят много мечове със себе си, тези новодошли — промърмори Кол.

— Самата истина. Трябва да се уверим, че баща Мир ще се усмихва дълго над земите ни.

— Че откога баща Мир се усмихва на мечове?

— Само половината война се води с мечове, Кол, също както само половината мир се поддържа с плугове. — Ярви постави саката длан на дръжката на стария меч, който продължаваше да носи. — Поставено във вярната ръка, острието е праведен инструмент.

Кол изпроводи с поглед група от воини, наперени с новите си оръжия, като млади жени с току-що окачени на шиите им ключове.

— А кой решава чия е вярната ръка?

— Ние. Длъжни сме. Дълг на всеки управник е да остави настрана детинската си наивност и избере по-малкото зло. Иначе светът ще бъде обгърнат в хаос. Не те измъчват още съмнения, нали Кол?

— Съмнения? — Богове, та той бе изтъкан от тях. — Не, не, не, в никакъв случай. — Кол се покашля. — Добре де, може би. Знам колко много ти дължа. Просто… не искам да те разочаровам.

— Имам нужда от теб, Кол. Обещах на баща ти да те освободя от робство и го направих. Обещах на майка ти да се погрижа за теб и го направих. — Той понижи глас. — И аз имам своите си съмнения, Кол… помогни ми да избирам правия път. — В тона му се прокрадна слабост, която Кол чуваше за пръв път. Слабост, за съществуването на която не беше и подозирал. Отчаяние почти. — Рълф се връща в Торлби, за да бъде с жена си. Имам нужда от човек, на когото мога да се доверя. Човек, който да ми напомня, че съм способен на добрини. Не всеобщото благо, просто… добрини. Моля те. Помогни ми да стоя в светлината.

— Но аз имам още толкова много да уча… — изпелтечи Кол, но знаеше, че накъдето и да се дърпаше, нямаше да успее да се изплъзне.

— Ще се учиш в движение. Също като мен. Също като всеки друг. — Ярви щракна с пръсти. — Слушай какво, да забравим за тази работа с изпита.

Кол замига на парцали:

— Да забравим за изпита?

— Аз съм дядо Ярви, Първи пастор на Събора. Кой ще ме спре? Можеш да положиш клетвата си още сега. Можеш да коленичиш тук, като Кол дърводелеца и да се изправиш отец Кол, пастор на Гетланд!

Знаеше, че този момент ще дойде, просто не си бе представял, че ще коленичи в локвите на доковете на Скекенхаус. Беше мечтал за този момент, беше се гордял още преди да е дошъл, знаеше думите наизуст.

Смъкна се бавно надолу и опря коляно в мокрия камък. Кол дърводелецът. Дядо Ярви застана над него. Усмихваше се. Нямаше нужда да заплашва, това сега бе работа на лишените от лица телохранители зад гърба му.

Просто трябваше да каже думите и да се изправи пастор. Не просто брат Кол, отец Кол. Ще стои до крале, ще променя света. Ще бъде най-доброто, на което е способен, точно както искаше майка му. Никога повече нямаше да се чувства не на място. Никога повече нямаше да изпитва безсилие. Единственото му семейство ще е Събора. Ще излезе от светлината и ще застане с едно рамо в сянката. Поне едно.

Просто трябваше да каже думите и да се изправи.

Един глас

Къщата, в която се беше настанила Скара, имаше занемарен вътрешен двор. Беше обрасъл в плевели и задушен от бръшлян, но явно навремето някой се бе грижил за тази градина, защото в цветната леха покрай обляната в светлина стена все още цъфтяха ароматни цветя.

Въпреки че листата бяха започнали да капят и времето застудяваше, Скара обичаше да седи на оцвъканата с лишеи каменна пейка. Мястото ѝ напомняше за градината зад Гората, където майка Кайър я учеше имената на билките. Само дето тук нямаше билки. И майка Кайър беше мъртва.

— Атмосферата в Скекенхаус е…

— Отровна — довърши вместо нея майка Ауд.

Както винаги, пасторът избра най-подходящата дума. Хората в града бяха затънали до шии във вражди и недоверие един към друг. Каквото бе останало от съюза им, се беше хванало за гушите. Воините на дядо Ярви бяха навсякъде, с белите гълъби на баща Мир по наметалата, но с инструментите на майка Война в ръце.

— Крайно време е да се върнем в Тровенланд — каза Скара. — Чака ни толкова много работа там.

— Корабите са почти готови за път, кралице моя — каза Синя Дженър. — Щях да предложа гребло на Рейт…

Скара вдигна рязко очи от земята:

— Той ли поиска това от теб?

— Не е от хората, които ще поискат направо. Чух, че не му е потръгнало в екипажа на Трън Бату, пък и не е като да има да носи меча на Горм…

— Рейт направи своя избор — отсече Скара, но гласът ѝ я предаде и потрепери. — Не може да дойде с нас.

Дженър примига неразбиращо:

— Но… той се би за теб в протоците. Спаси ми живота в Бейлова крепост. Казах му, че за него винаги ще има място…