Половин война

Майка Скаер извърна леден поглед към него:

— Оо, че ще умрат хора, ще умрат, това ви го обещавам!

Телохранителите на Ярви запристъпяха нервно на място. Лицата им бяха скрити зад украсени с позлата шлемове, но елфическите оръжия в ръцете им бяха изложени на показ. Мъжете от екипажа на „Южен вятър“, които гребаха до Строком, се бяха разболели до един. Трима вече бяха минали през Последната врата. Изглежда без магическите бобени зърна на Скифър, руините бяха точно толкова опасни, колкото ги изкарваха легендите. За момента не се планираха нови посещения с цел набавяне на още елфически оръжия, но дядо Ярви не страдаше от липсата на доброволци да държат вече донесените. Все пак в момента, в който ги взеха в ръце, се превърнаха в по-могъщи воини от онези от песните.

— Сериозно, майко Скаер, наистина ли нямаш нещо по-полезно за вършене от това да хвърляш празни заплахи срещу чирака ми? — Дядо Ярви сви рамене. — Горм умря без да остави наследник. Ванстерланд е на прага на пълен хаос. Воините ти ще се надпреварват да покажат на останалите, че са достойни да заемат мястото му. Сега работата ти е да запазиш някакъв ред и се погрижиш да бъде избран нов крал без прекалено много кръвопролития.

— О, ще избера нов крал — изръмжа тя и изгледа свирепо Ярви. — Но после ще изровя истината и ще се върна да ти потърся отплата. — Тя посочи към статуите на върховните богове. — Боговете виждат всичко! Те ще те съдят един ден!

Челото на Ярви се сбърчи:

— Знам от опит, че обикновено се бавят с присъдата си. Изрови каквато истина искаш, но дотогава Върховен крал няма да има. Последният ни донесе само кръв и вражди. Земите около Разбито море се нуждаят от време да излекуват раните си. — Той постави смирено длан на гърдите си. — Засега властта ще премине в ръцете на Събора, за да дойде времето на баща Мир.

Майка Скаер изсъска гневно:

— Дори баба Вексен не си позволи да се издигне така високо.

— Правя го в името на всеобщото благо, не заради себе си.

— Това казва всеки деспот!

— Щом толкова не одобряваш методите ми, защо не върнеш елфическото оръжие, което носиш? Или вече не е чак такова зло, за каквото го мислеше?

— Понякога човек се нуждае от зло, за да се бори със злото. — Скаер погледна към телохранителите на Ярви и намести елфическата реликва под палтото си. — Ако съм научила един урок от теб, това е той.

Лицето на Ярви придоби сурово изражение:

— Трябва да покажеш повече уважение, майко Скаер. Ако не към човека, който го заема, то поне към поста на Първи пастор.

— Това е всичкото уважение, което ти се полага. — Тя се изплю в краката му. — Ще се срещнем отново. — Шумът от стъпките ѝ закънтя в стените, докато тя вървеше към вратите на Камарата на въздишките.

— Жалко. — Ярви размаза с върха на ботуша си плюнката на пода. — Бяхме такива добри приятели с нея. Но, какво пък. — Той се обърна към Кол и се усмихна многозначително. — Враговете са цената на успеха, нали така?

— Така съм чувал, отец Ярви… дядо Ярви, искам да кажа — поправи се бързо Кол.

— Така е, така е. Ела с мен.

Майка Слънце грееше ярко на небето, но през нощта беше валяло и сивият камък на Скекенхаус беше осеян с локвички. Пожарите бяха потушени, но въздухът още носеше миризмата на изгоряло дърво. Насилието беше приключило, но във въздуха още витаеше атмосферата на опасност. Виковете на търговците не звънтяха както обикновено. Погледите бяха сведени към земята. Дори в далечния кучешки лай, се долавяше страх. Майка Война може и да беше прибрала криле, но баща Мир все още не се беше настанил удобно на мястото ѝ. Пред Кулата на Събора се беше събрала тълпа от тъжители. Хора, дошли да молят за освобождаването на затворник, или за някаква друга услуга. Коленичиха на мокрия камък и сведоха боязливо глави, докато дядо Ярви минаваше покрай тях, без дори да си направи труда да погледне към тях. Когато отмина, неколцина се провикнаха зад гърба му, благодариха му за това, че бе спасил града от шенд.

Никой не спомена, че именно той бе оставил града в ръцете на шенд. Не биха посмели да му го кажат в лицето.

— Някога хората просто ти кимаха за поздрав — промърмори Кол. — Покланяха се, ако наистина искаха нещо по-особено. Сега коленичат.

— Съвсем редно е да коленичат пред Първия пастор на Събора — отвърна дядо Ярви и удостои най-сервилните поклони с вяло вдигане на сакатата си ръка.

— Да, но дали коленичат пред първия пастор, или пред елфическите оръжия, които носят телохранителите му?

— Какво значение има, важното е да коленичат.

— Нима страхът и уважението са едно и също нещо?

— Не, разбира се. — Той продължи напред, след като телохранителите му разчистиха тълпата и му направиха път. — Уважението бива отнесено от бурята с лекота. Страхът пуска доста по-дълбоки и здрави корени.

Множество роби пълзяха из руините под зорките погледи и готовите в ръце бичове на надзирателите. Възстановяваха града към предишния му облик, преди опустошението му. Някои от тях, помисли си Кол, съвсем доскоро се бяха радвали на благоволението на баба Вексен. Но бяха открили, че от високо се пада най-лошо.