Половин война

— Пфу. — Трошача на мечове сбърчи нос. — Това вино има отвратителен вкус.

— Всичко тук има отвратителен вкус.

— Самата истина. — Горм присви очи над ръба на златния бокал и отпи голяма глътка. — Променил си се, Рейт, много си се променил. Явно прекараното до бъдещата ми кралица време те е научило на прозорливост и въздържание.

— Кралица Скара ме научи да гледам иначе на света, кралю мой. Да ѝ кажа ли, че напускам службата си при нея и се връщам на полагащото ми се място? Редно е да знае, благоприличието го повелява.

— Благоприличието? Ха, та ти си направо опитомен! — Горм пресуши бокала, захвърли го небрежно настрани и той издрънча върху мраморния олтар. — Върви говори с кралицата, тогава. Тя сигурно вече е пристигнала на пристанището. Все пак утре ще се женим. Предполагам няма да е доволна, че ще изгуби любимото си кутре. — Трошача на мечове протегна ръка и разроши грубо косата на Рейт. — Но аз съм доволен да си получа обратно моето.

Рейт се поклони дълбоко:

— Не по-доволен от кутрето, кралю мой. — Рейт се обърна и взе почти тичешком няколкото стъпала на мраморния подиум. Някогашната напереност се върна в походката му, докато се разминаваше със Сориорн. Беше успял да отреже топката от меча на дръжката на Върховния крал и я носеше на Горм. Кимна му дружески и отмина.

— Да изгорим ли това място, кралю мой? — Чу го Рейт да пита.

— Защо да палиш нещо, което може да ти е от полза — отвърна му Горм. — Няколко удара на длетото ще превърнат тези злощастни статуи в майка Война и тя ще получи най-големия храм, посвещаван някога на бог! Подобаващ дар от най-любимия ѝ син, в отплата за земите около Разбито море, които…

Когато излезе навън, на лицето на Рейт грееше усмивка. За пръв път от много време насам не съжаляваше за нищо.

Най-щастливият ден

Скара гледаше изпитателно отражението си в огледалото.

Спомни си деня на пристигането си в Торлби след като избяга от горящата тронна зала на дядо си, сякаш бяха минали сто години оттогава. Тогава почти не разпозна себе си в крехкото момиче, което я гледаше от гладкото стъкло. В момента не беше сигурна, че разпознава себе си в острите черти на младата жена, която я гледаше оттам. В очите на тази жена имаше дързост и непреклонност, устните ѝ излъчваха сурова решимост. Тя изглеждаше напълно способна да използва този кинжал, който висеше на инкрустирания ѝ със скъпоценни камъни колан.

Тя постави на ръката си златната гривна, която Бейл беше носил в битка и червеният камък ѝ намигна от огледалото. Спомни си деня, в който я получи от дядо си. Замисли се как щеше да се гордее с нея, ако можеше да я види днес. Усмихнатото му лице изникна в спомените ѝ, но следващият спомен я накара да изкриви като от болка лице. Видя го отново да пада по очи в огнището и усети стомахът ѝ да се надига. Притвори очи в опит да успокои ударите на сърцето си.

Мислеше, че след като види Яркия Йълинг мъртъв ще е отново свободна. Усети как робинята наместваше на раменете ѝ веригата от топките от дръжки на мечове, на която скоро щеше да виси ключа от хазната на цяло Разбито море. Допирът ѝ беше хладен. Тежеше на раменете ѝ с товара на всички взети решения и извършени дела.

Оказа се, че вместо да се отърве от духовете на крал Фин и майка Кайър, беше добавила към тях тези на Яркия Йълинг и Спътниците. Вместо да се отърве от усещането на хладните му пръсти по бузата ѝ в онази нощ в Гората, сега усещаше вкопчената му в ризницата ѝ ръка на бойното поле пред стените на Бейлова крепост.

Майка Ауд беше права. Колкото повече бягаш от миналото, толкова по-бързо те застига то. И накрая не ти остава друго, освен да се обърнеш и го посрещнеш лице в лице. Да го сграбчиш в прегръдките си. И да посрещнеш утрешния ден по-силен и помъдрял.

На вратата се почука и Скара пое дълбоко дъх, издиша и отвори очи.

— Влез.

Синия Дженър щеше да заеме мястото на баща ѝ в церемонията. Беше уместно, предвид това, че той беше най-близкото до семейство, което имаше. Видът на святото платнище, преметнато през рамото му, накара стомахът ѝ де се обърне. Това платнище щеше да бъде увито около нейната ръка и тази на Горм, свързвайки ги завинаги.

Възрастният воин застана до нея и образът му в огледалото изглеждаше още по-стар и пребит от времето. Той поклати бавно глава:

— Изглеждаш точно както трябва да изглежда една Върховна кралица. Как си?

— Имам чувството, че ще повърна.

— Точно както се очаква от едно момиче в деня на сватбата ѝ.

— Готово ли е всичко?

Ако се беше надявала да чуе, че е имало огромен потоп, помел всички гости в морето, щеше да остане силно разочарована.

— Няма да повярваш на очите си! Кралица Лейтлин донесе мили фино бяло платно, цялата Камара на въздишките е окичена с есенни цветя, а подът ѝ е застлан със сухи листа. Статуята на Единствен бог вече се прости с главата си, скоро ще се прости и с тялото и върховните богове ще се върнат на полагащото им се място. Кажи каквото искаш за дядо Ярви, но той е човек, който, зарече ли се да направи нещо, прави го.

Скара изду бузи и въздъхна:

— Дядо Ярви, значи.