Половин война

Свирепи лица, белязани лица, плуваха размазани над главата му. Старецът продължаваше да е на колене и устните му мълвяха молитва. Трън продължаваше да стои зад гърба му със секира в ръка. Гривната ѝ гореше като нажежен до червено въглен. По червеното петно на челото ѝ се досети, че го беше ударила с глава.

— Пфу — изпъшка Рейт.

Костваше му огромно усилие да се надигне на четири крака. Кръвта от носа закапа по бледите му, разперени на камъка длани. Успя да се надигне на коляно, олюля се, разпери ръка и успя да запази равновесие. Замайването му отслабна и той се изправи, макар и трудно, на крака. Застана отново между Трън и стареца.

— Ето ни отново тук. — Прокара език по зъбите си, изплю кръвта, разпери ръце, притвори очи и зачака.

— Проклятие — изсъска отсреща Трън.

— Тоя луд ли е? — попита някой.

— Хайде, убий го и да приключваме — изръмжа онзи с кривата челюст.

Отново тишина, която сякаш се проточи цяла вечност. Рейт стисна още по-силно очи. При всеки дъх счупеният му нос свиреше и той не можеше да го спре.

Нещо изстърга тихо и той отвори плахо едно око. Трън плъзна дръжката на секирата си в халката на колана ѝ и застана с ръце на хълбоците. Той замига неразбиращо насреща ѝ.

Явно нямаше да умре днес.

— Какво да правим? — викна онзи с обецата на носа.

— Пуснете ги да си вървят — каза Трън.

— Просто така? — От устата на гетландеца с изкривената челюст пръснаха слюнки. — Защо те да могат да си тръгнат просто така? Те пуснаха ли жена ми да си върви?

Трън извърна бавно глава към него:

— Още една дума и ще се наредиш в редицата. Казах да ги пуснете да си вървят. — Тя хвана стареца за яката, изправи го на крака и го блъсна към къщите.

Рейт свали бавно ръце. Лицето му пулсираше от болка.

Усети как нещо плесна по бузата му. Обърна се и видя, че гетландецът го беше заплюл.

— Ти, малко копеленце. Ти трябва да умреш тук.

Рейт кимна уморено и изтри буза:

— Ъхъ, сигурно трябва. Но не за това тук.

Сълзите на баща Мир

Отец Ярви вървеше начело. Коридорът кънтеше от ударите на жезъла му в пода. Жезълът, с който уби Яркия Йълинг. Вървеше така бързо, че Кол трябваше да подтичва, за да не изостава. Парцаливото наметало на Скифър плющеше около отпуснатата покрай крака ѝ елфическа реликва. Оръжията и екипировката на Рълф и хората му, които ги следваха, подрънкваха и потракваха при всяка стъпка. Майка Адуин залиташе най-отзад. Огненочервеният ѝ гребен беше сплъстен в безформена топка на главата. Тя се опитваше да отпусне малко въжето около протритата ѝ шия, с което я влачеха.

Стените на коридора бяха отрупани с оръжия, огънати, оцвъкани с ръждиви петна древни оръжия. Оръжията на победените от армията на Върховния крал воини през последните няколкостотин години. Но победите на Върховния крал бяха минало. През тесните прозорци долиташе шумът от продължаващото плячкосване на Скекенхаус. Влизаше миризмата на дим. Страхът, плъзнал из града като чума.

Кол заби поглед в пода, не искаше да мисли за това, което ставаше навън. Не искаше и да мисли за това, което предстоеше да стане тук, когато отец Ярви най-после се изправеше очи в очи с баба Вексен.

— Ами ако е избягала? — викна Скифър.

— Тук е — отвърна отец Ярви. — Баба Вексен не е от хората, които бягат.

Коридорът свършваше пред високи врати от тъмно дърво, покрити с гравюри, изобразяващи сцени от живота на Бейл Строителя. Покоряването на Тровенланд. Покоряването на Ютмарк. Планината от трупове, която беше изкачил, покорявайки земите около Разбито море. При други обстоятелства, ако не на тази на Бейл, Кол би се дивил на майсторската работа на дърводелеца, но днес не беше ден за това.

Пред вратите стояха една дузина облечени в ризници стражи, насочили копия и сурови погледи към приближаващата група.

— Отстъпете настрана — заповяда отец Ярви. Рълф и хората му се разгърнаха по цялата широчина на коридора. — Майко Адуин, кажи им.

— Пуснете ги да минат, умолявам ви! — Изглежда думите ѝ причиняваха повече болка от въжето на шията, но тя ги изрече послушно. — Градът падна, всичко е загубено. Всяко кръвопролитие оттук насетне ще е напразно!

Кол се надяваше, че те ще я послушат. От друга страна, знаеше как обикновено става с надеждите.

— Не мога да направя това. — Предводителят на стражите явно беше прославен воин, обкованият му със сребърни шипове щит беше изрисуван с орел, символ на Първия пастор. — Баба Вексен заповяда вратите да останат затворени. Дадох клетва да изпълня заповедта ѝ.

— Клетви — промърмори под нос Кол. — Само проблеми създават.

Скифър избута Кол от пътя си и пристъпи напред. Вдигна елфическата реликва и я опря в рамото си:

— Наруши клетвата си или посрещни Смърт.

— Моля, недей! — Майка Адуин се хвърли към Скифър, но воинът, който държеше въжето около шията ѝ я дръпна рязко назад.

Предводителят на стражата вдигна щит пред себе си и изгледа гордо Скифър над посребрения му кант.

— Не ме е страх от теб, вещице! Аз…