Половин война

— Човекът е малко повече от обикновен пират…

— Би ли го изпратила при мен? Моля?

Лейтлин може и да беше корава като кремък, но явно долови отчаянието в гласа на Скара:

— Ще го изпратя. Трън, принцесата е преминала през ужасни препятствия. Не я оставяй сама. Ела, Друин.

Мъничкият принц дари Скара с тържествен поглед, махна ѝ с ръка за довиждане, хвърли меча на земята и хукна след майка си.

Скара се озова сама в стаята, вперила поглед в Трън. Гледаше почти право нагоре, защото избраният щит на кралицата стърчеше над нея с две глави. Очевидно, тя самата не използваше гребен, половината ѝ глава беше остригана до кожа, а другата представляваше смесица от тънки плитки, възли и масури, пристегнати на малко разстояние под формата на сребърни и златни рингове.

Това беше жена, била се сама срещу седем мъже наведнъж и победила. Наградата ѝ, елфическата гривна, блестеше в ярко жълто на китката ѝ. Жена, която носеше остриета, вместо коприна и белези, вместо бижута. Жена, която смазваше благоприличието под тока на ботуша си и не дължеше извинение никому за това. Тя по-скоро би разбила врата с главата си, вместо да почука.

— Затворник ли съм? — Скара възнамеряваше това да прозвучи като предизвикателство, но гласът ѝ беше изтънял като цвърченето на мишка.

Изражението на лицето на Трън не беше от лесните за разгадаване:

— Ти си принцеса, принцесо.

— Според мен няма много разлика между двете.

— Явно никога не си била затворник.

Презрение, това видя на лицето ѝ Скара, но можеше ли да я вини за това? Гърлото ѝ се беше стегнало така, че едва успяваше да говори.

— Сигурно си мислиш за това каква мекушава, слаба и разглезена глупачка съм.

Трън пое дълбоко дъх:

— Всъщност, мислех си за това… какво изпитах, когато видях баща си мъртъв. — Лицето ѝ можеше и да не издава мекота, но в гласа ѝ имаше такава. — А също, какво ли би било усещането да видиш с очите си как бива убит. Да гледаш как някой го убива и да не можеш да направиш нищо, за да спреш убиеца.

Скара отвори уста, но от нея не излезе и дума. Не, не беше презрение, беше съжаление и тя почти се задави от вълнение.

— Знам какво е да носиш смело изражение на лицето си като маска — продължи Трън. — Малцина знаят това по-добре от мен.

Скара имаше чувството, че сърцето ѝ ще се пръсне.

— Мислех също, че… ако бях на твое място… щях да си изплача очите.

От гърлото на Скара се откъсна вопъл. Очите ѝ се стиснаха, напълниха със сълзи и преляха. Ребрата ѝ се разтресоха. Започна да хълца, да хърка. В следващия момент стоеше провесила безпомощно ръце, с изкривено до болка лице и ридаеше с пълно гърло. Едно малко гласче нареждаше в главата ѝ, че така не подобава на една принцеса, но тя не можа да спре сълзите.

Чу бързи стъпки по пода и изведнъж се озова в нечии силни ръце, в здрава прегръдка, точно като тази на дядо ѝ, докато гледаха баща ѝ да гори на погребалната си клада. И тя се вкопчи в Трън и захлипа задавено, заровила лице в ризата ѝ, започна да вие, сама не разбираше какво точно.

Трън не помръдна, не проговори, просто продължи да я стиска в прегръдките си. Докато не спря да се тресе. Докато хлипането ѝ не утихна до тихо скимтене, а после то до просто учестено дишане. После, много внимателно, извади отнякъде бяло парче плат и въпреки че ризата ѝ беше подгизнала от сълзи, изтри с него една капчица на роклята на Скара и ѝ го подаде.

— Лъскам оръжията си с това, но мисля, че лицето ти е много по-важно и ценно от тях. А може би и по-опасно.

— Съжалявам — прошепна Скара.

— Няма защо. — Трън чукна с нокът златния ключ на врата си. — Плача повече всяка сутрин, когато се събудя и си спомня за кого се омъжих.

Скара прихна така силно, плач и смях ведно, че от едната ѝ ноздра сополите излязоха на балони. За пръв път от онази нощ насам се почувства макар и частица от онова, което беше била преди. Вероятно все пак се беше измъкнала от Йейлтофт. Докато бършеше лицето си, някой почука колебливо на вратата.

— Синия Дженър е.

Той влезе в стаята и нещо в прегърбената му, опърпана осанка вдъхна нов кураж на Скара. На корабния мостик или в спалнята на принцеса, той беше един и същ човек. Самото му присъствие в стаята ѝ даваше сила. От такъв мъж имаше нужда в момента.

— Помниш ли ме? — попита Трън.

— Трудна си за забравяне. — Дженър хвърли поглед към ключа на врата ѝ. — Поздравления за сватбата ти.

Тя изсумтя презрително:

— Гледай само да не поздравиш съпруга ми. Още е в траур от случката.

— Викала си ме, принцесо.

— Да. — Скара подсмръкна за последно и пресуши сълзите. После изправи гордо рамене. — Какви са плановете ти?

— Не бих казал, че съм от онези, които много планират. Кралица Лейтлин ми предложи добра цена да се бия на страната на Гетланд, но, е, войната е за младите. Мисля да сляза надолу по „Божествена“… — Той вдигна поглед към Скара и примижа сконфузено. — Обещах на майка Кайър да те доведа жива и здрава при братовчедка ти…

— И удържа на обещанието си, въпреки опасностите. Нямам правото да искам повече от теб.

Физиономията му се изкриви в още по-болезнена гримаса:

— Но ще го направиш, нали?