Половин война

Беше дребничка и слаба, почти се губеше увита в голямо, лекьосано наметало. Косата ѝ беше чорлава и сплъстена, гневен облак от черни къдрици, подухвани леко от соления бриз. Кожата ѝ беше бледа, ноздрите ѝ леко напукани и порозовели, а скулите ѝ така фини и крехки, че можеш да ги счупиш с по-сурова дума.

Тя извърна поглед към Рейт и прикова за момент очи в него — големи и тъмнозелени като водите на майка Море при буря. Не се усмихна. Не проговори. Просто стоеше там, натъжена, сериозна и загадъчна и всяко косъмче по врата на Рейт настръхна. Никой удар със секира по главата нямаше да го докара до такова стъписване, както този бегъл поглед на това момиче.

За момент лицето на отец Ярви придоби глуповато изражение и устата му зяпна. После той се опомни, затвори уста.

— Рълф, отведи Синия Дженър и гостенката му при кралица Лейтлин. Веднага.

— Допреди малко беше готов да убиваш за това кой ще влезе пръв в града, а сега не искаш да влезеш и втори, така ли? — Ракки го зяпаше очаквателно и Рейт осъзна, че воините на Горм се бяха отдалечили напред, изпъчили гърди, надъхани да засенчат гетландци, пък макар и след тях през портите на града.

— Кое е това момиче? — изграчи Рейт, замаян като току-що пробудил се от пиянски сън.

— Откога се интересуваш от момичета?

— Откакто видях тази. — Рейт замига на парцали и затърси с очи в тълпата, надяваше се, че не си беше въобразил, но нея вече я нямаше.

— Ще да е била ненадмината красавица, щом успя да откъсне мислите ти от кавга.

— Никога не съм виждал друга като нея.

— Ще прощаваш, братко, но става ли дума за момичета, не си видял много. От двама ни ти си боецът, забрави ли? — Ракки се нахили до уши и нарами огромния, черен щит на Горм. — Аз съм любовникът.

— Както не спираш да повтаряш. — Рейт на свой ред нарами тежкия меч на господаря си и понечи да последва брат си към портите на Торлби, когато усети нечия масивна и тежка длан на рамото си.

— Разочарова ме, Рейт. — Трошача на мечове го придърпа към себе си. — Тук ще намериш много врагове, лоши врагове, но се боя, че в лицето на избрания щит на кралица Лейтлин се сдоби с най-лошия.

Рейт го изгледа с насмешка:

— Не ме е страх от нея, кралю мой.

Горм го зашлеви рязко през лицето. Шамар от Горм. На Рейт плесницата подейства като удар с гребло. Той залитна силно настрани и щеше да падне, но кралят го подхвана с ръка и го придърпа отново към себе си.

— Ядоса ме не това, че се опита да я нараниш, а това, че се провали. — Горм зашлеви с опакото на ръката си Рейт и той усети устата му да се пълни със солен вкус. — Не ми е притрябвало кутре, което джавка. Имам нужда от свирепо куче, което знае как да използва зъбите си. Трябва ми кръвожадна хрътка. — Той зашлеви отново Рейт и го пусна, замаян и объркан. — Боя се, че в теб е останало зрънце милост, Рейт. Смачкай го, преди то да смачка теб с тежестта си.

Горм почеса главата на Рейт преди да се насочи към града. Почти по бащински. Или по-скоро като ловец любима хрътка.

— Никога няма да си прекалено свиреп за вкуса ми, момче. Знаеш го.

В безопасност

Шък, шък, шък. Гребенът от полирана китова кост съскаше в косата на Скара.

Чак, чик, чак. Дървеният меч играчка на принц Друин чаткаше по сандъка в ъгъла. Дрън, дрън, дрън, носеше се гласът на кралица Лейтлин. Сякаш мислеше, че ако спре да говори, Скара ще започне да крещи и никога няма да спре.

— Погледнеш ли през този прозорец, над южната стена на града ще видиш лагера на войската на мъжа ми.

„Защо те не ни помогнаха?“ искаше да изкрещи Скара извръщайки сковано поглед към шатрите на лагера, но устата ѝ изрече каквото се очакваше от нея, както винаги:

— Ще да са толкова много.

— Две хиляди и петстотин верни гетландци, призовани от всички краища на страната.

Скара усети пръстите на кралицата да обръщат главата ѝ на другата страна, внимателно, нежно, но нетърпящо възражение движение. Принц Друин нададе писклив боен вик и нападна с меча си висящия на стената гоблен. Гребенът засъска отново, сякаш единственото решение на всеки проблем беше добре сресаната коса.

— Погледнеш ли през този прозорец, над северната стена на града ще видиш лагера на войската на Гром-гил-Горм. — Светлините на огньовете блещукаха в сгъстяващия се сумрак по тъмните склонове на хълмовете като звезди по небосклона. — Две хиляди ванстерландци пред стените на Торлби. Не съм си и представяла, че някога ще зърна подобна гледка.

— Не и с прибрани в ножниците мечове — подхвърли от другия край на стаята Трън Бату, както воин хвърля бойна секира.

— Имаше кавга на доковете… — смотолеви Скара.

— Боя се, че няма да е последната. — Кралица Лейтлин зацъка с език, докато разресваше един упорит възел. Косата на Скара не беше от най-податливите за гребена, но кралицата на Гетланд не беше от жените, които се отказват при първата по-упорита къдрица. — Утре ще има съвещание. Разбирай, пет часа неспирни кавги. Ако се размине без никой убит, ще е достойна за песните победа. Готово.

Лейтлин извърна главата на Скара към огледалото.