Половин война

Мълчаливите роби на кралицата я бяха изкъпали, отнесли мръсните ѝ дрехи и донесли рокля от зелена коприна, вероятно пропътувала дългия път дотук от Първия сред градовете и умело прекроена, за да ѝ става. Беше съшита по кантовете със златист конец и беше най-изящната дреха, която някога беше обличала, а Скара беше свикнала да носи изящни неща. Толкова много и така внимателно подбрани и съчетани от майка Кайър, че понякога ѝ се струваше, че не тя носеше тях, а дрехите ѝ носеха нея.

Сега беше заобиколена от здрави стени, силни воини и всички удобства. Трябваше да е главозамаяна от облекчение. Но също като бегачът на дълги разстояния, който спира за миг да си поеме дъх и установява, че повече не може да стане, от всичките тези удобства ѝ се завиваше свят, беше прималяла и изтръпнала, болеше я навсякъде, отвътре и отвън, сякаш беше една огромна рана. Почти ѝ се прииска да беше обратно на борда на „Черно куче“, корабът на Синия Дженър, трепереща от студ, зареяла поглед в дъжда, пълзяща до борда да повръща по три пъти на час.

— Това принадлежеше на майка ми, сестрата на крал Фин. — Лейтлин постави внимателно обецата на ухото на Скара и фините като паяжина златни верижки разсипаха червени скъпоценни камъни почти до рамото ѝ.

— Красива е — изграка Скара, едва удържаща стомаха си да не избълва съдържанието му върху огледалото. Едва разпозна момичето, което я гледаше оттам — призрачно бледа, крехка, със зачервени очи. Приличаше на привидение. Може би не беше избягала от Йейлтофт. Може би все още беше там, робиня на Яркия Йълинг завинаги.

В другия край на стаята Трън Бату клекна до принц Друин, намести малките му ръчички върху дръжката на дървения меч и зашепна в ухото му инструкции как да замахва правилно. Той я фрасна по бедрото и тя се усмихна, а звездовидният белег на бузата ѝ се сгърчи. После разроши светлорусата му коса и го похвали: „Добро момче“!

В мислите на Скара остана само едно — мечът на Яркия Йълинг с този огромен диамант на дръжката, искрящ в сумрака на Гората. Гърдите на бледото момиче в огледалото започнаха да се повдигат учестено и ръцете ѝ се разтрепериха…

— Скара, — кралица Лейтлин я стисна за раменете, прикова в нея хладните си, проницателни сиви очи и я изтръгна от мислите ѝ. — Ще ми разкажеш ли какво стана?

— Дядо ми чакаше помощ от съюзниците си. — Думите полетяха навън от устата ѝ, монотонни като жуженето на пчела. — Чакахме воините на Удил и Горм. Те не дойдоха.

— Продължавай!

— Той изгуби дух. Майка Кайър го убеди да преговаря за мир. Изпрати гълъб на баба Вексен и тя ѝ изпрати орел в отговор. Тя ще прости, ако предадем ключа за Бейлова крепост, ако разпратим воините по домовете им и ако обещаем безпрепятствено преминаване на войската на Върховния крал през земята ни.

— Но баба Вексен никога не прощава — каза Лейтлин.

— Тя изпрати Яркия Йълинг в Йейлтофт да уреди сметките ѝ. — Скара преглътна горчивата слюнка, насъбрала се в устата ѝ и кльощавата шия на момичето в огледалото потрепна. Личицето на принц Друин беше изкривено във войнствена гримаса, докато удряше Трън с дървения си меч, а тя блокираше острието с пръсти. Бойните му викове долитаха като гневен, болезнен вой от сумрака в другия край на стаята, все по-близо, все по-близо.

— Яркия Йълинг отряза главата на майка Кайър. Прониза с меча си дядо ми и той се строполи в огнището.

Очите на кралица Лейтлин се ококориха насреща ѝ:

— Ти… си видяла всичко това?

Облаците искри от огнището, червените отблясъци на жаравата по усмивките на воините около него, гъстата кръв, капеща от меча на Йълинг. Скара потрепери, докато поемаше дълбоко дъх, после кимна.

— Измъкнах се предрешена като робиня на Синия Дженър. Яркия Йълинг хвърли монета да реши дали да не убие и него… но монетата…

Все още я виждаше как се премята във въздуха, виждаше отблясъците от огнището по лъскавите ѝ страни.

— Боговете са били с теб в онази нощ — прошепна Лейтлин.

„Защо тогава убиха семейството ми?“, искаше да попита тя, но момичето в огледалото се усмихна миловидно и промълви благодарствена молитва към Той-който-обръща-зара.

— Изпратиха те при мен, братовчедке. — Кралицата стисна отново раменете ѝ. — Тук си в безопасност.

Гората, в която беше минал целият ѝ живот, непоклатима като планина, сега беше въглен и пепел. Фронтонът ѝ, стоял над портите в продължение на двеста години, лежеше, натрошен на парчета. Тровенланд чезнеше, като разнесен от вятъра дим. Никъде повече нямаше да е в безопасност.

Скара осъзна, че чешеше бузата си. Все още усещаше допира на хладните пръсти на Йълинг.

— Винаги си била така мила с мен — изграчи Скара и потуши надигналия ѝ се стомах. Винаги бе имала слаб стомах, но откакто слезе, залитайки от „Черно куче“, имаше чувството, че червата ѝ бяха по-оплетени и от мислите ѝ.

— Ти си от семейството ми, а семейството е всичко на този свят. — Лейтлин стисна за последно раменете на Скара. — Трябва да поговоря със съпруга и сина ми… с отец Ярви, имам предвид.

— Ако позволиш да попитам… Синия Дженър още ли е тук?

Неодобрението на кралицата беше повече от очевидно: