Полукрал

И въпреки че единият беше роден на стотици мили от Ярви, а другият – десетки години преди него, въпреки че не знаеше за тях повече от това, което виждаше по лицата им, независимо че опъването на гребло на търговска галера не бе сред великите дела, с които да се гордее един син на крал Утрик от Гетланд, той почувства такъв остър прилив на гордост, че очите му почти се насълзиха. Странно, могъщо чувство на другарство се раждаше сред гребците.

Когато си окован до някого, когато споделяш с него храна и несгоди, бича на надзирателя и плесниците на майка Море, когато теглиш огромната дървена греда в същото темпо като него, а нощем се сгушваш в него срещу студа – само така опознаваш истински някого. Само след седмица между Джоуд и Рълф Ярви се чудеше дали някога бе имал двама по-добри приятели.

Това може би говореше по-зле за другарите от миналото му, отколкото за тези от настоящето.

На следващия ден „Южен вятър“ влезе в пристанището на Торлби.

През цялото време, докато Сюмаел, намръщена от покрива на пристройката на кърмата, направляваше с мъка „дебелата“ и неповратлива галера между корабите в пристанището и към пренаселените докове, Ярви си казваше, че е невъзможно настоящият му свят да е същият като този, в който беше крал. Но ето го тук. У дома.

Познатите сиви къщи се издигаха отпред по терасите на стръмните склонове на хълма, по-стари и по-величествени, колкото по-нагоре се вдигаше погледът му, отрупали прорязаната от тунели скала, черни силуети на фона на ясното небе, чак до крепостта, в която се беше родил и израснал. Видя шестостенната кула, в която беше стаята на майка Гундринг, там, където бе научил уроците й, отговарял на загадките й, там, където бе планирал щастливото си бъдеще като пастор. Видя медния купол на Залата на боговете, където бе сгоден за братовчедка си Изриун, където двамата държаха ръце под свещеното платно, където устните й докоснаха неговите. Видя в подножието на хълма погребалните могили на предците си, пред тях, пред богове и хора бе положил клетвата си да отмъсти на убийците на баща си.

Седи ли крал Одем в момента удобно на Черния трон, обичан и възхваляван от поданиците си, които най-после имаха крал, на когото да се възхищават? Разбира се.

Седи ли майка Гундринг до него като негов пастор, шепти ли мъдрост и познание в ушите му? Повече от вероятно.

Заел ли е друг ученик мястото на Ярви като неин нас­ледник, храни ли гълъбите й и носи ли й вечерната чаша чай? Че как иначе?

Рони ли горчиви сълзи Изриун, че сакатият й годеник никога няма да се завърне? Колкото лесно забрави брат му, така ще забрави и него.

Вероятно майка му е единствената, на която наистина липсва, но не за друго, а защото при все цялата й хит­рост и лукавост, хватката й върху властта няма как да е същата без малката й марионетка на малкото си столче в тронната зала.

Бяха ли изгорили празен кораб и вдигнали празна могила за него, също както за чичо му Удил? Незнайно защо, съмняваше се.

Ярви осъзна, че подсъзнателно е стиснал сакатата си ръка в треперещ от ярост юмрук.

– Какво те мъчи? – попита Джоуд.

– Това беше моят дом.

Рълф въздъхна.

– Приеми го от човек, който знае какво говори, кухненски чирако. Миналото най-добре да остане погребано.

– Дадох клетва. Клетва, от която с всичкото гребане на света не мога да избягам.

Рълф въздъхна отново.

– Приеми го от човек, който знае какво говори, кухненски чирако. Никога не давай клетви.

– Да, ама като вече си се заклел? – каза Джоуд. – Тогава какво?

Ярви се загледа в крепостта и стисна до болка зъби. Може би боговете му бяха изпратили това премеждие като наказание. За това, че е твърде доверчив, прекалено наивен, толкова слаб. Бяха му дали шанс да изпълни клетвата си. Да пролее кръвта на подмолния си чичо. Да си върне Черния трон.

Но боговете няма да чакат вечно. С всяка нова зора споменът за баща му ще избледнява, с всяко следващо пладне властта на майка му ще чезне, с всяко здрачаване хватката на Одем върху Гетланд ще става по-силна. С всеки залез шансовете на Ярви потъваха все по-дълбоко в мрак и тъмнина.

Бичуван над греблото и окован за пейката, няма да отмъсти никому, няма да си върне кралство, от ясно по-ясно.

Затова трябва да се освободи.

Инструментите на пастора

Замах след замах греблата отнасяха Ярви далеч от Торлби, от дома и миналото му. „Южен вятър“ продължи своя път на юг, но ветровете рядко помагаха на робите гребци в задачата им. Все пӝ на юг, покрай назъбената брегова ивица на Гетланд, покрай островчета и вдадени в сушата протоци, покрай оградени с високи дървени огради села, подскачащи по водата рибарски лодки и ферми по осеяните с овце хълмове.

Така продължи и войната на Ярви с греблото – безжалостна, раздираща мускулите и скърцаща със зъби война. Не можеше да каже, че той я печелеше. Никой не печелеше в подобни войни. Но поне пораженията вече не бяха така едностранни.