Полукрал

В момента плаваха покрай бреговете на Тровенланд – обсадени от гневни вълни, сиви скали, облизвани от морето сиви чакълести плажове, сиви градове със стражи в сиви ризници, които следяха с мрачни погледи от кейовете преминаващите кораби.

– Домът ми беше наблизо – каза Рълф, докато една облачна сутрин изкарваха греблата. Ръмеше и всичко беше покрито със ситни капчици вода. – На два дни път здрава езда във вътрешността. Имах добра ферма и къща с каменен комин. Добра жена, която ми роди двама добри синове.

– И как свърши тук? – попита Ярви, чоплейки кожените ремъци на изранената си лява китка.

– Бях боец – стрелец с лък, биех се с меч. През летните месеци участвах в набези по брега. – Той се почеса по масивната челюст, по която вече беше набола сива брада. Брадата му сякаш избиваше само час след бръснене. – Една дузина сезони служех при капитан на име Халстам, сговорчив добряк. Бях кормчия на кораба му и заедно с Хопки Кривите пръсти и Дженър Синия в продължение на няколко сезона си докарвахме добри пари от набезите. Достатъчно, че да изкарам цяла зима с крака пред огъня и добър ейл в чашата.

– Аз и пиенето не се спогаждаме, но ми звучи като щастлив живот – каза Джоуд, загледан в далечината. И в своето щастливо минало може би.

– Боговете обаче обичат да се присмиват на щастливеца. – Рълф се изхрачи шумно и запрати плюнката през борда. – Една зима, явно подпийнал повечко, Халстам падна от коня си и умря. Корабът му премина в ръцете на най-големия му син, Халмстам Младия, който беше съвсем друг тип човек – високомерен, много перчене и малко мозък в главата.

– Понякога баща и син не си приличат – промърмори Ярви.

– Хем знаех, че не е добра идея, но приех да съм му кормчия. Не бяха минали и две седмици откакто отплавахме, когато не послуша съвета ми и нападна прекалено добре въоръжен търговски кораб. В този ден Хопки, Дженър и повечето от останалите минаха през Последната врата. Аз бях сред малцината пленени и продадени в робство. Това беше преди две лета. Оттогава тегля греблото.

– Горчив край – каза Ярви.

– Много сладки истории свършват с такъв – обади се Джоуд.

Рълф вдигна рамене:

– Нямам право да се оплаквам. В моите плавания сигурно сме пленили и продали в робство поне двеста инглингци. И с радост прибирахме печалбата. – Възрастният воин потърка груби длани в дървото на греблото. – Хората казват, че каквото посееш, това ще жънеш, и май е самата истина.

– Значи не би избягал, ако можеше, така ли? – про­мърмори Ярви, като преди това хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Триг не може да ги чуе.

Джоуд изсумтя шумно.

– В селото, в което живеех, има кладенец. От него блика най-сладката вода на света. – Той притвори очи и облиза устни, все едно я преглъщаше. – Бих дал всичко, за да пия отново от този кладенец. – Разпери длани. – Но какво да дам, нямам нищо. Пък и виж последния, който опита да избяга. – Той кимна към търкача на палубата, чието дървено трупче не спираше да жули по цял ден напред-назад, напред-назад, а тежката му верига подрънкваше всеки път, когато пролазваше на изранените си колене.

– Каква е неговата история? – попита Ярви.

– Не знам името му. Нищо, така го наричаме. Когато ме доведоха на „Южен вятър“, и той теглеше гребло. Една нощ край бреговете на Гетланд се опита да избяга. Освободил се някак от веригата и откраднал нож за ядене. Уби трима надзиратели, а на четвъртия така преряза коляното, че онзи повече не проходи. И остави този белег на бузата на капитана, преди тя и Триг да успеят да го спрат.

Ярви примига с недоумение към немощния търкач:

– Всичко това само с нож?

– При това не голям. Триг искаше да го обеси на мачтата, но Шадикшарам реши да го остави жив за назидание на останалите.

– Милостта й е голям недостатък – обади се Рълф и се подсмихна горчиво.

– Тя заши раната си – продължи Джоуд, – на него сложи огромната верига, нае повече надзиратели и ги предупреди никога да не го оставят да припари до острие отново. Оттогава търка палубата и не съм го чул да продума и веднъж.

– Ами ти? – попита Ярви.

– Аз ли? – Ухили му се Джоуд. – Аз говоря, когато имам нещо смислено за казване.

– Не. Имах предвид, каква е твоята история?

– Бях хлебар. – Въжетата засъскаха, когато моряците започнаха да вдигат котвата. Джоуд въздъхна, намести длани върху дръжката на греблото – излъскани също като дървото. – А сега тегля това гребло.

Глупакът удря

Джоуд опъваше греблото, до него Ярви също. Сега и дланта на сакатата му ръка беше пок­рита с корави мазоли. Лицето му беше загрубяло от вятъра. Усещаше тялото си стегнато, здраво и жилесто като бича на Триг. Заобиколиха нос „Бейл“ в ревяща буря и проливен дъжд, толкова силен, че мрачната крепост на носа не се виждаше. Обърнаха на изток и нав­лязоха отново в тихи води, пълни с кораби с всякакви форми и размери, идващи от всевъзможни земи. Ярви не спираше да се обръща през рамо, нетърпелив да зърне Скекенхаус.