Полукрал

Курсът на Сюмаел ги отведе в близост до брега и когато подминаваха устието на река Хелм, палубата оживя от промълвени молитви. Гребците хвърляха тревожни погледи към морето и издигащия се спираловидно черен облак, пронизващ небето. Пречупените остри елфически колони на разрушения остров не се виждаха, но всички знаеха, че са там, отвъд хоризонта.

– Строком – промърмори Ярви.

Напрягаше очи, искаше да види, но същевременно се страхуваше, че ще го направи. В далечни времена хората носили реликви от тази прокълната елфическа руина, но малко след триумфалното си завръщане се разболявали и умирали и накрая Съборът забранил ходенето на острова.

– Баща Мир да ни е на помощ – изръмжа Рълф и начерта светия знак пред сърцето си, но го направи ужасно нескопосано.

В този момент робите нямаха нужда от бича на Триг, за да удвоят усилия и да оставят зад гърба си мрачната сянка.

Ярви нямаше как да пропусне иронията на съдбата – това беше маршрутът, по който щеше да пътува за изпита си в Събора. На това си пътуване принц Ярви щеше да седи увит в дебело одеяло, с книга в ръка, погълнат в учение и в пълно неведение за страданията на гребците. Сега, окован на пейката, не му оставаше друго за изучаване освен „Южен вятър“. Корабът, хората на него и как да ги използва, за да се освободи.

„Хората са най-ценният инструмент на пастора“, казваше майка Гундринг.

Ебдел Арик Шадикшарам, самопровъзгласилата се за най-прославена търговка, любовница и морски капитан, прекарваше повечето си време пияна, а останалото – в несвяст от пиене. Понякога хъркането й се чуваше през затворената врата на каютата й в пристройката на кърмата и отмерваше мрачно темпо на гребците. Понякога изпадаше в меланхолично настроение, заставаше на пок­рива на пристройката на носа с една ръка на кръста, другата отпусната надолу, стиснала полупразна бутилка, и гледаше навъсено с лице срещу вятъра, сякаш го предизвикваше да духа по-силно. Друг път крачеше нап­ред-назад по пътеката между пейките и шляпаше дружески гърбове, все едно робите й бяха стари приятели. Подминавайки безименния търкач, никога не пропускаше да го срита, да опъне рязко веригата му или да обърне отгоре му съдържанието на кофата, в която ходеха по нужда гребците. После сръбваше от бутилката и изреваваше с пълно гърло: „Напред към печалбата!“. Гребците започваха да скандират бурно и ако някой викаше особено силно, получаваше глътка от капитанското вино, а ако мълчеше, получаваше поздрав от бича на Триг.

Триг беше главен надзирател, отговорник за ключалките, здравата ръка на кораба. Беше втори по старшинство след капитана и имаше пълен дял от търговията. Командваше надзирателите, сигурно цели две дузини от тях, държеше под око робите и гледаше те да държат каквото темпо поискаше капитанът. Беше брутален човек, но в действията му, по свой ужасяващ начин, имаше справедливост. Той нямаше любимци и не правеше изключение за никого. Всеки получаваше бича наравно с останалите заслужили.

Анкран отговаряше за склада и продоволствието на кораба и в неговите действия нямаше никаква справедливост. Спеше в склада, в средата на трюма под палубата и беше единственият роб, който редовно напускаше кораба. Негова работа беше купуването на храна и дрехи, въртеше сигурно по хиляда дребни мошеничества на ден – купуваше месото почти развалено, орязваше здраво дажбите на гребците, караше ги да кърпят стари дрехи чак докато не станеха съвсем на парцали – и делеше печалбата с Триг.

Всеки път, когато минаваше покрай пейката им, Рълф плюеше с дважди повече отвращение:

– За какво са му притрябвали на това крадливо копеле пари?

– Някои хора просто обичат парите – отвърна спокойно Джоуд.

– Дори робите?

– Робите имат същите апетити като останалите. Това, което им липсва, е възможността да им се отдадат.

– Самата истина – отвърна Рълф и се загледа замислено в Сюмаел.

Навигаторът прекарваше по-голямата част от времето си върху пристройките на носа и кърмата. Взираше се в карти и инструменти, в слънцето или звездите, докато пресмяташе на пръсти. Сочеше някоя скала или вълна, облак или течение и крещеше нареждания. Когато „Южен вятър“ беше в открито море, можеше да се движи свободно из кораба, но стигнеха ли пристанище, първата работа на капитана беше да заключи веригата й за една желязна халка на пристройката на кърмата. Роб с нейните умения сигурно струваше повече от целия товар на кораба.

Понякога тя тръгваше безцеремонно през пейките, стъпваше по греблата, по главите на гребците дори, оправяше нещо по такелажа тук, пристягаше друго там, навеждаше се през борда и спускаше въже с навързани по него възли тежести накрая, за да провери дълбочината. Единствения път, когато Ярви я видя да се усмихва, беше, когато стоеше на върха на една от мачтите с разрошвана от вятъра къса коса и наблюдаваше брега през лъскавия си меден далекоглед. Изглеждаше така щастлива, както той някога, седнал край огнището на майка Гундринг.