Последна саможертва

- Не. - Двамата бяха стигнали до входа на сградата, в която живееше Лиса, и Кристиан и отвори вратата. - Просто излагам някои факти. Знаем, че майката на Ейдриън никога не е харесвала Татяна по лични причини. А сега научихме, че двете са споделяли един и същи любовник.

- Аз все още не го вярвам. Не и без доказателство. Амброуз се закле, че убийството е политическо, а не лично.

- Амброуз е сред заподозрените.

Стигнаха до стаята на Лиса.

- По-трудно е, отколкото мислех. - Влязоха вътре и Крис-тиан обви ръце около нея.

- Знам. Но заедно ще се справим. Ще разрешим загадката. Но... може би някои неща трябва да си останат само между нас. Сигурно преувеличавам, но мисля, че е по-добре да не казваме на Ейдриън, че майка му е имала идеалния мотив да убие леля му.

- О, така ли мислиш? - Тя отпусна глава на гърдите му и се прозина.

- Време е за сън - рече Кристиан и я поведе към леглото.

- Трябва да си взема душ.

- Първо поспи. По-късно ще си вземеш душ. - Отметна завивките. - Аз ще спя с теб.

- С мен или до мен? - попита Лиса сухо и се плъзна в леглото.

- Истински сън. Имаш нужда. - Той се сгуши до нея, прегърна я и зарови лице в рамото и. - Разбира се, ако искаш, след това ще се впуснем в някоя официална сесия на съвета...

- Кълна се, че ако кажеш „малки Драгомирчета“, ще спиш в коридора.

Бях сигурна, че щеше да последва един от саркастичните отговори на Кристиан, негов патент, но му попречи поредното почукване на вратата. Той вдигна раздразнено глава.

- Не отваряй. Този път наистина.

Но това не бе присъщо на Лиса. Измъкна се от прегръдките му и от леглото.

- Не е Ейдриън...

- Тогава едва ли е важно - изтъкна Кристиан.

- Не можем да знаем. - Тя отиде до вратата и я отвори. На прага стоеше майка ми.

Джанин Хатауей се вмъкна в стаята също така непринудено, както и Ейдриън преди малко. Очите и огледаха внимателно всяка подробност за евентуална заплаха.

- Извини ме, че ме нямаше - обърна се тя към Лиса. - Двамата с Еди смятахме да дежурим на смени при теб, но ни възложиха други задачи. - Погледна към разбърканото легло, в което се бе изпънал Кристиан, но каквато си беше, стигна до прагматично заключение, а не до романтично. - Явно идвам тъкмо навреме. Предположих, че ще искаш да си починеш след изпита. Не се тревожи, аз поемам дежурството от Кристиан и ще се погрижа нищо да не ти се случи.

Кристиан и Лиса се спогледаха унило.

- Благодаря - промърмори приятелката ми.

ГЛАВА 20

Би трябвало да спиш. - Тихият глас на Сидни едва не ме накара да скоча до тавана - доказателство, че дори и докато съм в съзнанието на Лиса, оставам нащрек. Настроих сетивата си към тъмната дневна на Соня. С изключение на Сидни, всичко беше тихо и спокойно.

- Приличаш ми на оживял мъртвец - продължи тя. - И не го казвам на майтап.

- Трябва да дежуря - отвърнах.

- Аз ще дежуря. Ти заспивай.

- Ти не си тренирана като мен - изтъкнах. - Може да пропуснеш нещо.

- Дори и аз няма да пропусна стригой, опитващ се да нахлуе през вратата - увери ме тя. - Виж, зная, че сте корави и тренирани. Не е нужно да ме убеждаваш. Но имам чувството, че нещата може да загрубеят, а не ми се ще да припаднеш в критичния момент. Ако поспиш сега, после ще можеш да смениш Дмитрий.

Само споменаването на Дмитрий ме накара да се съглася. Накрая наистина трябваше да се сменим. Затова се свих неохотно върху импровизираното легло на Сидни на пода и и дадох един куп инструкции, които, мисля, че я накараха да завърти очи. Заспах почти мигновено, а след това се събудих също толкова бързо, когато чух звука от затваряща се врата.

Изправих се светкавично, почти очаквайки да видя стригой, нахлуващ през вратата. Вместо това видях слънчевата светлина да струи през прозорците, а Сидни ме наблюдаваше развеселено. В дневната Робърт се бе изправил на дивана и разтъркваше очите си. Виктор го нямаше. Извърнах се паникьосано към Сидни.

- Той е в банята - отвърна тя, отгатнала въпроса ми.

Това е бил звукът, който съм чула. Въздъхнах облекчено

и се изправих, изненадана как само няколко часа сън ме бяха заредили отново с енергия. Ако можех и да заситя глада си, щях да съм готова за всичко. Разбира се, Соня нямаше никаква храна, така че трябваше да се задоволя с чаша вода от кухнята. Докато стоях и пиех, забелязах, че братята Дашков се бяха настанили като у дома си: палтата им висяха на закачалката, ключовете от колата бяха върху кухненския плот. Взех ги тихомълком и извиках Сидни.

Когато тя дойде, пъхнах ключовете в ръката и, като внимавах да не издрънчат.

- Още ли разбираш от коли? - промърморих.

Възмутеният и поглед бе красноречив отговор колко глупав и обиден е въпросът ми.

- Добре. Можеш ли да отскочиш до магазина? Имаме нужда от храна. И може би пътьом, хм, да се погрижиш колата им да се повреди? Нещо с мотора или друго, за да не може да запали. Но да не е прекалено очевидно като срязани гуми.

Тя пъхна ключовете в джоба си.

- Лесна работа. Имаш ли някакви предпочитания за храната?

Замислих се.

- Нещо със захар. И кафе за Дмитрий.

- Кафето се подразбира - отвърна тя.