Последна саможертва

Тя ме погледна озадачено, но когато малко по-късно се присъедини към нас, изглежда разбра какво имах предвид. Робърт си напълни купа със зърнена закуска, но нито Сидни, нито Виктор започнаха да се хранят. Подадох една поничка на

Соня - първото нещо, което отклони вниманието и от гледката на двора. Тя започна да я върти между пръстите си.

- Не зная дали мога. Не зная дали мога да я ям.

- Разбира се, че можеш. - Припомних си как Дмитрий също гледаше неуверено храната. - С шоколадова глазура е. Много е вкусна.

Тя отхапа колебливо една малка хапка. Сдъвка я сигурно милион пъти и накрая преглътна. Затвори за миг очи и въздъхна.

- Каква сладост! - Бавно продължи да отхапва малки хапки. Отне и сякаш цяла вечност, за да изяде половината поничка, и накрая спря. Дотогава вече бях видяла сметката на три и нетърпението ми да свърша най-после някаква работа нарастваше с всяка изминала минута. Една част от него се дължеше на раздразнението от духа, а друга бе постоянното ми безпокойство, породено от желанието да помогна на Лиса.

- Соня - заговорих мило, напълно съзнавайки колко адски ще се ядоса Дмитрий, задето пренебрегвах инструкциите му. -Искаме да поговорим с теб за нещо.

- Мм-хм - промърмори тя, а погледът и се плъзна към рояка пчели, кръжащ над цветовете на орловите нокти.

- Имаш ли роднина... някоя жена, която, ъ-ъ, да е родила бебе преди време.

- Разбира се - отвърна тя. Една от пчелите отлетя от орловите нокти и кацна върху роза. Соня продължаваше да се взира в цветето. - Много.

- Бъди по-точна, Роузмари - обади се Виктор. - Съвсем точна.

Прехапах устни. Знаех, че избухването ми щеше да разстрои Соня. А навярно и Робърт.

- Това е било тайно бебе - продължих. - И ти си била посочена като бенефициент на банкова сметка, за да се грижиш за бебето... банкова сметка, открита от Ерик Драгомир.

Главата на Соня рязко се извърна към мен. В лазурносините и очи сега нямаше и следа от замечтаност и отнесеност. Минаха няколко секунди, преди да заговори. Гласът и беше студен и твърд - не като гласа на стригой, но определено смразяващ. С подобен тон обикновено отрязваш някого.

- Не, не зная нищо за това.

- Тя лъже - рече Робърт.

- Не са ми нужни свръхестествени сили, за да го разбера и аз - изсумтя подигравателно Сидни.

Пренебрегнах и двамата.

- Соня, известно ни е, че ти знаеш, и наистина е много важно да намерим това бебе... ъ-ъ, дете. Личност. - Имахме предположение за възрастта, но не бяхме стопроцентово сигурни. - Преди малко каза, че си се тревожила за Лиса. Това ще и помогне. Тя се нуждае от тази информация. Трябва да узнае, че има още един жив член на семейството и.

Соня насочи вниманието си отново към пчелите, но знаех, че вече не ги гледа.

- Не зная нищо. - Гласът и потрепери и нещо ми подсказа, че може би не бива да я притискам. Не бях сигурна дали се бои, или е на ръба да избухне от гняв.

- Тогава защо си посочена в банковата сметка? - Въпросът зададе Виктор.

- Не зная нищо - повтори тя. Гласът и би могъл да превърне росата по декоративните дървета в ледени висулки. - Нищо.

- Престани да лъжеш - рече Виктор остро. - Знаеш нещо и ще ни го кажеш.

- Хей! - възкликнах аз. - Замълчи. Ти нямаш право да я разпитваш.

- Ти явно не се справяш особено добре.

- Млъквай, разбра ли? - Погледнах отново към Соня. Погледът ми се смекчи и се усмихнах. - Моля те. Лиса е в беда. Това ще и помогне. Преди малко каза, че искаш да и помогнеш, нали така?

- Аз обещах... - промълви Соня. Гласът и бе толкова тих, че едва го чувах.

- Обещала си какво? - подканих я. Търпение. Търпение. Трябваше да си напомня да бъда спокойна. Не можех да рискувам тя да се срине.

Соня стисна очи и прокара трескаво ръце през косата си, също като капризно дете, което се кани да избухне.

- Обещах да не казвам. Обещах да не казвам на никого...

Изпитах желание да изтичам при нея и да я разтърся. Търпение. Търпение.

- Нямаше да те караме да нарушиш обещанието си, ако не беше важно. Може би... може би бихме могли да се свържем с тази личност... - На кого беше обещала? На любовницата на Ерик? - И да разберем дали тя може да ни каже.

- О, за Бога! - не се сдържа Виктор. - Това е абсурдно и няма да ни доведе до никъде. - Погледна към брат си. - Робърт?

До този момент Робърт седеше безучастен, но след заповедта на брат си се наведе напред.

- Соня?

Все още объркана, тя се извърна, за да го погледне... и лицето и застина.

- Кажи ни каквото искаме да узнаем - заговори Робърт. Гласът му беше успокояващ и гальовен, но в тона му се прокрадваше зловеща нотка. - Кажи ни кое е това дете и къде е. Кажи ни коя е майка му.

Този път наистина скочих на крака. Робърт използваше внушението, за да получи отговорите. Очите на Соня останаха приковани в него, но тялото и започна да трепери. Устните и се разтвориха, но от тях не излезе нито звук. В главата ми бушуваше вихрушка от мисли. Внушението щеше да ни помогне да научим това, което искахме, но нещо ми казваше, че не е правилно...