Последна саможертва

Виктор влезе в кухнята с типичното си безгрижно изражение, което ме накара да реша, че не е чул инструкциите ми към Сидни да повреди колата му.

- Сидни отива да купи нещо за ядене - казах, надявайки се да отвлека вниманието му, преди да забележи липсващите ключове. - Искаш ли нещо?

- Един захранващ би било чудесно, но като се изключи това, Робърт много обича зърнена закуска. С ябълка и канела. - Усмихна се на Сидни. - Не съм си представял, че ще дойде ден да видя някой алхимик в ролята на момиче за всичко. Очарователно.

Сидни отвори уста, несъмнено, за да изрече някоя хаплива забележка, но аз бързо поклатих глава.

- Хайде, върви - подканих я.

Тя излезе, а Виктор се върна при Робърт. Спокойна, че братята няма къде да отидат посред бял ден без кола, реших, че е време да проверя Дмитрий. За моя изненада, Соня беше будна. Седеше с кръстосани крака върху леглото и двамата разговаряха тихо. Косата и бе разрошена от съня и схватката с нас, но иначе нямаше рани и синини. И с Дмитрий беше така след трансформацията - нямаше никакви следи от изгаряне. Енергията, съпътстваща възстановяването на стригой, лекуваше всички рани. С моите охлузени крака и псевдомозъчно сътресение и на мен ми се прииска някой да ме беше трансформирал от стригой.

Когато влязох, Соня се извърна. По лицето и преминаха различни емоции. Страх. Удивление. Разпознаване.

- Роуз? - Изрече го несигурно, сякаш се чудеше дали не съм халюцинация.

Насилих се да се усмихна.

- Хубаво е отново да те видя. - Реших да не добавям: „Сега, след като не заплашваш да изпиеш кръвта ми.“

Тя сведе поглед към ръцете си и заразглежда пръстите си, сякаш бяха нещо вълшебно и прекрасно. Разбира се, след като е била чудовище, може би да види отново „старите си ръце“, беше наистина чудо. В деня след промяната Дмитрий не изглеждаше толкова крехък и уязвим, но със сигурност беше в шок. Дали и тя се чувстваше по същия начин? Или, както бе предположил Виктор, искаше отново да стане стригой?

Не знаех какво да кажа. Беше толкова странно и неловко.

- Сидни отиде до магазина - казах неуверено на Дмитрий. -Освен това тя остана будна през цялата нощ, за да мога да се наспя.

- Зная - отвърна той с лека усмивка. - Идвах веднъж да те проверя.

Усетих, че се изчервявам, някак си засрамена, че съм проявила слабост.

- Ти също може да си починеш - казах му. - След като закусиш, аз ще наглеждам нещата тук. Имам силното предчувствие, че Виктор ще има неприятности с колата. Освен това Робърт много обичал зърнена закуска с ябълка и канела, така че, ако и ти искаш, нямаш късмет. Не ми прилича на някой, който обича да споделя с ближния.

Усмивката на Дмитрий стана по-широка. Соня рязко се надигна.

- Тук има още един, който владее магията на духа - рече, а в гласа и отекна паническа нотка. - Усещам го. Помня го. -Изгледа подред мен и Дмитрий. - Това не е безопасно. Не бива да сте около нас.

- Всичко е наред. - Гласът на Дмитрий беше толкова нежен. Рядко говореше с този тон, но аз го бях чувала и преди. Използваше го в най-отчаяните ми моменти. - Не се тревожи.

Соня поклати глава.

- Не. Вие не разбирате. Ние... ние сме способни на ужасни неща. Към самите нас, към останалите. Затова се промених, за да спра лудостта. И се получи... само дето стана много по-лошо, макар и по друг начин. Нещата, които направих...

Ето ги пак, същите угризения, които терзаеха Дмитрий.

- Не си била ти - побързах да я уверя, донякъде изплашена, че той ще и каже, че и за нея няма изкупление, нито спасение. - Била си контролирана от нещо друго.

Тя зарови лице в шепите си.

- Но аз го избрах. Аз. Сама го направих.

- Бил е духът - възразих. - Трудно е да се бориш с него. Както сама каза, той може да те накара да извършиш ужасни неща. Не си разсъждавала ясно. Лиса през цялото време се бори с подобни проблеми.

- Василиса? - Соня зарея поглед в пространството. Мисля, че се ровеше в спомените си. Всъщност, въпреки несвързаните и приказки в момента, не вярвах, че е толкова нестабилна, както малко преди да стане стригой. Чували сме, че лудостта, вследствие на духа, може да се намали и донякъде да се лекува. Мисля, че трансформацията бе просветлила временно част от мрака в нея. - Да, разбира се. И Василиса също го носи в себе си. - Извърна се рязко към мен. - Помогна ли и? Махна ли я оттам?

- Да - отвърнах, опитвайки се да подражавам на нежността на Дмитрий. Двете с Лиса напуснахме „Свети Владимир“ за известно време, най-вече заради предупрежденията на Соня. - Двете заминахме, а след това се върнахме и, ъ-ъ, успяхме да спрем това, което я преследваше. - Не мисля, че беше добра идея Соня да знае, че нещото - или по-скоро личността - преследваща Лиса, в момента седеше в дневната и. Направих крачка напред. - И ти също можеш да помогнеш на Лиса. Трябва да узнаем дали...

- Не - прекъсна ме Дмитрий. Нямаше никаква нежност в предупредителния поглед, който ми отправи. - Още не.

- Но...

- Още не.