Последна саможертва

Не се осмелих да и го кажа, но ми се стори съвсем разумно тя да се настани отзад. Схемата за местата на Дмитрий беше съобразена с това да се сведат до минимум заплахите вътре в колата. Дмитрий бе зад волана, а Робърт - до него. На задната седалка бяха Виктор и Соня, а аз се настаних помежду им. Така се осигуряваше по един пазител на всеки ред, братята бяха разделени, а владеещите магията на духа също не бяха един до друг. Когато му възразих, че той можеше да си размени мястото с моето, без да се нарушават мерките за сигурност, Дмитрий ми напомни, че няма да е безопасно аз да шофирам, защото не е изключено внезапно да се потопя в съзнанието на Лиса. Беше съвсем разумен довод. А колкото до Сидни... е, нали тя не беше нито заплаха, нито боец, така че спокойно можеше да заеме мястото за багажа най-отзад. И като заговорихме за ненужен товар...

- Трябва да се отървем още сега от Виктор и Робърт - промърморих на Дмитрий, докато натоварвахме в хондата провизиите и оскъдния ни багаж (с което още повече се ограничи пространството за Сидни, за голямо нейно огорчение). - Направиха това, което искахме от тях. Ще бъде опасно да продължим да ги държим при нас. Време е да ги предадем на пазителите. - Братята искаха да ни придружат до откриването на сестрата или брата на Лиса. Ние се съгласихме, но не беше проява на щедрост. Просто още не можехме да си позволим да ги изпуснем от поглед.

- Съгласен съм - каза Дмитрий, като леко се намръщи. -Но няма как да стане. Поне засега. Не можем да ги оставим вързани един за друг край пътя, ще се освободят и ще продължат на автостоп. По очевидни причини не можем да ги преда-дем на пазителите.

Метнах поредната торба с храна в колата и се облегнах на бронята на хондата.

- Сидни би могла да ги предаде.

- Вероятно така ще е най-добре - кимна той, - обаче не искам да се разделя с нея, докато не стигнем до... хм, до там, закъдето пътуваме. Може да ни потрябва нейната помощ.

Въздъхнах.

- Тогава не ни остава нищо друго, освен да ги влачим със себе си.

- Боя се, че е така - потвърди той. Изгледа ме многозначително. - Нали знаеш, че ако бъдат задържани, ще имат отличната възможност да разкажат доста интересна история за нас.

- Да. - И за това бях мислила. - Предполагам, че за това ще мислим по-късно. Първо да се оправим с по-неотложните проблеми.

За моя изненада Дмитрий ми се усмихна. Очаквах да бъда удостоена с поредната благоразумна и мъдра забележка.

- Е, нали нашата стратегия е била винаги все такава? - попита той.

Усмихнах му се в отговор, но щом потеглихме, ме налегна друго безпокойство. За щастие Виктор не се впусна в обичайното си дразнещо бърборене. Подозирах, че се дължеше на отслабването на силите му заради липсата на свежа кръв. Сигурно Соня и Робърт се чувстваха по същия начин. Ето това се очертаваше като следващия ни проблем, ако скоро не успеем да намерим захранващи, но не знаех как можем да го разрешим. Според мен Сидни все още не го бе осъзнала, което беше добре. Ако бях на нейно място - човешко същество в компанията на глутница изгладнели вампири, - със сигурност доста щях да се изнервя. Така че най-отзад тя щеше да е в безопасност от всички.

Указанията на Соня за маршрута на пътуването през цялото време оставаха смътни и оскъдни. Съобщаваше ни само най-необходимото и често ни предупреждаваше за следващия завой едва в последния момент. Нямахме никаква представа накъде се движим и колко още път ни остава.

Соня огледа пътната карта и каза на Дмитрий да поеме по магистрала 1-75, но като я попитахме колко дълго ще пътуваме, отговорът и беше:

- Няма да е дълго. Няколко часа. Но може да се окаже и повече.

И след това крайно неясно обяснение се облегна назад в седалката и повече не отрони нито дума. Лицето и бе добило замислено и вглъбено изражение и аз се опитах да отгатна как се чувства. Само преди ден тя още беше стригой. Дали обмисляше случилото се с нея? Или във въображението и отново изникваха лицата на жертвите и, както бе при Дмитрий? Може би се измъчваше от чувство на вина? Или искаше отново да стане стригой?

Отказах се да я изучавам. Сега не му беше времето за психоанализа. Облегнах се назад и се въоръжих с търпение. През връзката ми с Лиса внезапно припламна искра и цялото ми внимание се пренасочи към нея. Тя беше будна. Примигнах и погледнах към часовника на арматурното табло на колата. Сега за човешката раса беше следобед, но за мороите и кралския двор беше късна нощ. Само че тя не спеше. Нещо я бе събудило.

На вратата отвън я очакваха двама пазители с безизразни лица.

- Трябва да дойдете с нас - заговори единият от тях. - Време е за следващия изпит.