Последна саможертва

Това е само сън, каза си тя. Всичко това е сън. Но никога не бе имала сън като този, създаден с магията на духа. Досегашните и подобни преживявания бяха винаги с Ейдриън, пък и тези сънища повече приличаха на телефонни разговори.

Когато опечалените си тръгнаха от гробището, Лиса усети как една ръка я докосна по рамото. Кристиан. Преливаща от благодарност, тя се хвърли в прегръдките му, докато се опитваше да сподави сълзите си. Усещаше го истински, реален, солиден. Сигурен.

- Как се случи това? - попита тя. - Как можа да се случи?

Кристиан я пусна. Ала сега кристалносините му очи бяха

по-сериозни и по-скръбни от всякога.

- Знаеш как. Онези стригои се опитаха да те убият. Тя се пожертва, за да те спаси.

Лиса нямаше никакъв спомен, но сега това не бе най-важното.

- Не мога... не мога да повярвам, че това се е случило. -Агонизиращата празнота в нея нарасна още повече.

- Имам още лоши новини - продължи Кристиан.

Тя го изгледа с удивление.

- Какво може да бъде по-лошо от това?

- Напускам.

- Напускаш... какво? Двора?

- Да. Напускам всичко. - Тъгата по лицето му се задълбочи. - Напускам и теб.

Челюстта и едва не увисна.

- Какво... какво не е наред? Какво съм направила?

- Нищо. - Стисна ръката и, сетне я пусна. - Обичам те. Винаги ще те обичам. Но ти си такава, каквато си. Ти си последната Драгомир. Винаги ще се намира нещо, което да те отнема от мен... а аз само ще бъда пречка по пътя ти. Ти трябва да възродиш своя род. Но аз не съм този, от когото се нуждаеш.

- Разбира се, че си! Ти си единственият за мен! Единственият, с когото искам да изградя бъдещето си.

- Казваш го сега, но само почакай. Има и по-добри възможности. Нали чу как се пошегува Ейдриън? Малки Драго-мирчета. Когато след няколко години станеш готова да имаш деца, ще трябва да народиш цял рояк. Фамилията Драгомир трябва отново да стане стабилна и многобройна. А аз? Аз не съм достатъчно отговорен, за да се справя с това.

- Ти ще бъдеш чудесен баща - възрази му тя.

- Да - подсмихна се той иронично. - И ще бъда също голяма придобивка за теб - принцеса, омъжена за мъж от фамилия на стригои.

- Въобще не ми пука за това и ти го знаеш! - Вкопчи се в ризата му и го застави да я погледне в очите. - Обичам те. Искам да бъдеш част от моя живот. И нищо друго няма значение. Изплаши ли се? Да не би да си се изплашил от тежестта на името Драгомир?

Той отвърна очи.

- Нека да кажем, че това име не е лесно за носене.

Тя го разтърси.

- Не ти вярвам! Ти от нищо не се страхуваш! Никога пред нищо не си отстъпвал.

- Но сега отстъпвам. - Нежно я отдалечи от себе си. - Аз наистина те обичам. Ето защо не мога да направя това. Така ще е най-добре.

- Но ти не можеш... - Лиса посочи с ръка към моя гроб, но Кристиан вече бе започнал да се отдалечава. - Не можеш да го направиш! Тя си отиде. Ако и ти си отидеш, няма да остане никой...

Но Кристиан си беше отишъл, изчезнал в мъглата, която я нямаше само преди броени секунди. Лиса остана само с моя надгробен камък за компания. И за пръв път в живота си тя действително беше съвсем сама. Беше останала сама, когато семейството и умря, но тогава аз бях нейната опора, винаги до нея, готова да я защитавам. Когато се появи и Кристиан, той също прогони самотата, изпълни сърцето и с любов.

Ала сега... сега и двамата си бяхме отишли. Семейството и бе загинало. Тази празнота вътре в нея заплаваше да я погълне и това бе повече от загубата на връзката ни. Да си самотен, е нещо ужасно, ужасно. Няма при кого да отидеш, няма на кого да се довериш, никого не го е грижа какво се случва с теб. Беше сама и в гората, но онова преживяване въобще не можеше да се сравнява с това. Това не можеше да се сравнява с нищо.

Като се огледа, тя си пожела да легне в моя гроб и да сложи край на мъките си. Но... почакай. Тя действително можеше да сложи край на всичко. Кажи само „Стоп“, и беше казала старицата. Това бе всичко, което се изискваше, за да прекрати тази болка. Но нали това бе сън, създаден от магията на духа? Наистина изглеждаше по-реалистичен и по-всепоглъщащ от всичко, с което някога се бе сблъсквала, но накрая ще се събуди и сънят ще свърши. Само една дума и това щеше да се превърне в избледняващ кошмар.

Загледана в безлюдния кралски двор, тя едва не изрече думата. Но... искаше ли да сложи край? Беше се заклела да се пребори с тези изпитания. Ще се предаде ли заради един сън? Сън, че е останала съвсем сама? Беше толкова тъжно, но вледеняващата истина отново я порази: аз никога не съм била сама. Не знаеше дали би могла да се справя сама, но после осъзна, че ако не беше сън - защото, мили Боже, толкова реално и се струваше, - в истинския живот нямаше магическата дума „Стоп“. Ако не можеше да преодолее самотата на сън, тогава никога нямаше да се справи с нея, докато е будна. И колкото и да я изплаши това, тя реши да не отстъпва. Нещо я подтикна да закрачи към мъглата и тя тръгна... сама.