Последна саможертва

- Не ме е грижа - тръснах глава упорито. - Ще отида в Тарасов, но не изпращайте нея. Мога да правя това, докато тя има нужда.

Лиса се втренчи в мен, неспособна да повярва на чутото. В хаотичните и мисли се прокрадна радостна нотка. Да! Изход. Спасение. Тя нямаше да полудее. Нямаше да отиде в Тарасов. Сетне, някъде сред бъркотията в мислите и...

- Ана се е самоубила - промърмори Лиса. Все още не възприемаше ясно реалността, но тази конкретна мисъл се оказа достатъчна, за да успокои тутакси хаотично блуждаещите и мисли. - Тя е полудяла, понеже се е опитвала да помогне на свети Владимир.

Моето друго аз не искаше да погледне към Лиса.

- Това е само една легенда. Аз ще отнема мрака. Изпратете мен.

Лиса не знаеше какво да прави, не знаеше какво да мисли. Не искаше да отиде в Тарасов. От този затвор получаваше кошмари. И ето че аз и предлагах изход, предлагах и да я спася, както винаги го бях правила. Лиса го искаше. Искаше да бъде спасена. Не искаше да полудява като другите владеещи магията на духа. Ако приемеше предложението ми, щеше да бъде свободна.

Обаче... в последния миг, преди да вземе решението, осъзна колко много бе загрижена и за мен. Толкова много жертви бях направила за нея. Как можеше да ми позволи да направя и това? Каква приятелка би била, ако ме осъди на доживотни страдания? Тарасов я плашеше. Животът в клетка я плашеше. Но аз да се изправя пред това, я плашеше още повече.

Нямаше идеално решение. Тя искаше всичко да изчезне. Може би, ако само затвори очи... почакай. Отново си спомни. Сънят. Тя се намираше в сън, подчинен на магията с духа. От нея се искаше само да се събуди.

Само кажи „Стоп“.

Този път беше още по-примамливо. Да каже думата, беше най-лесният изход, съвършеното решение. Никакъв Тарасов за никоя от нас двете, нали? Усети как и олекна, как хаотичните и чувства се уталожват постепенно. Очите и се разшириха, когато осъзна, че аз вече бях започнала да отнемам мрака от нея. Думата „Стоп“ беше забравена.

- Не! - Духът изригна като огън в нея и тя издигна стена във връзката ни, за да ме блокира от нея.

- Какво правиш? - попита другото ми аз.

- Спасявам те - каза Лиса. - Спасявам и себе си. - Обърна се към доктор Оленски и Диърдри. - Разбирам какво се опитвате да направите. Всичко е наред. Отведете ме в Тарасов. Отведете ме там, където няма да навредя на никого. - Тарасов. Място, където по коридора бродят истински кошмари. Тя обви тялото си с ръце, докато лекарският кабинет се стопяваше пред погледа и, готова за следващата част от съня - студена каменна стена, с вериги по стените и стенещи морои по коридорите...

Ала когато светът отново се промени, тя не се озова в Тара-сов. Отново бе в празната стая със старата жена и сребърната чаша. Лиса се огледа. Сърцето и биеше до пръсване. Беше изгубила представа за изминалото време. Струваше и се, че е минала цяла вечност. В същото време имаше чувството, че са изминали само няколко секунди, откакто тя и старата жена бяха разговаряли.

- Какво... какво беше това? - попита Лиса. Устата и беше пресъхнала, така че глътка вода сега щеше да и дойде много добре... но чашата бе празна.

- Твоите страхове - изрече жената и очите и блеснаха. -Всичките ти страхове, спретнато подредени в редица.

Лиса остави чашата върху масата с треперещи ръце.

- Беше ужасно. Беше духът, но... не приличаше на нищо, което съм виждала досега. Нахълта в съзнанието ми, профуча през него. Беше толкова реално. Имаше моменти, когато напълно вярвах, че това наистина се случва.

- Но не го спря.

Лиса се намръщи, като се замисли колко близко беше до този изход.

- Не.

Старата жена се усмихна, но нищо не каза.

- Дали... приключихме ли? - попита Лиса, ужасно смутена. - Мога ли да си вървя?

Старицата кимна. Лиса се изправи и огледа първо едната, после и другата врата, онази, през която влезе, както и другата врата в дъното на стаята. Все още в шок, Лиса машинално се запъти към вратата, през която бе влязла. Никак не и се искаше да се вижда пак с онези хора, които се бяха подредили в коридора, но се закле, че ще запази достойно изражение, както подобава на една истинска принцеса. Освен това групата там беше по-малка в сравнение с тълпата, която я поздрави след първия и изпит. Но стъпките и замряха, когато старата жена отново заговори и посочи вратата в дъното на стаята.

- Не. Онази врата е за всички, които са се провалили на изпита. Ти ще излезеш през тази.

Лиса се обърна и се приближи до съвсем скромно изглеждащата врата. Като че ли извеждаше някъде навън, което може би беше добре. Някъде, където ще е тихо и спокойно. Имаше чувството, че и се иска да каже нещо на тази стара жена, но не знаеше какво. Затова просто завъртя дръжката и пристъпи навън...

За да се озове сред тълпа, френетично крещяща за прославата на дракона.

ГЛАВА 22

Изглеждаш ужасно щастлива.