Последна саможертва

Вцепених се, неспособна да повярвам на току-що изреченото от мен. Бях толкова щастлива да го видя, толкова ми олекна... че се издъних. Лицето на Ейдриън стана много, много сериозно.

- Соня Карп ли каза?

В главата ми изникнаха няколко възможности. Разбира се, беше най-лесно да го излъжа. Можех да заявя, че това е място, на което съм била много отдавна, че ни е водила тук на екскурзия, за да видим дома и. Това обаче щеше да прозвучи адски неубедително. Освен това предположих, че по лицето ми си личи, че се измъчвам от чувство за вина. Добре се насадих. Една плитка лъжа нямаше да успее да заблуди Ейдриън.

- Да - признах си накрая.

- Роуз, Соня Карп е стригой.

- Вече не е.

Ейдриън въздъхна.

- Знаех си, че да стоиш далеч от всякакви бъркотии, е прекалено хубаво, за да е истина. Какво се случи?

- Ами... хм, Робърт Дару я преобрази.

- Робърт? - Ейдриън презрително сви устни. Двамата владеещи магията на духа никак не се понасяха. - И понеже имам чувството, че навлизаме в нещо като Територията на смахна-тите - което означава много, щом го казвам аз, - ще направя предположение, че Виктор Дашков също е с теб.

Кимнах, но отчаяно закопнях някой да ме събуди, за да ме измъкне от разпита на Ейдриън. По дяволите! Как можах да се накисна в тази каша?

Ейдриън ме пусна и нервно закрачи наоколо.

- Добре, значи така. Ти, Беликов, алхимикът, Соня Карп, Виктор Дашков и Робърт Дару, всичките заедно, се размотавате някъде в Западна Вирджиния.

- Не - веднага отрекох.

- Не?

- Ние, хм, не сме в Западна Вирджиния.

- Роуз! - Ейдриън престана да кръстосва и се върна при мен. - Къде, по дяволите, се намираш? Твоят старец, Лиса, всички тук си мислим, че си добре и в безопасност.

- Така е - заявих надменно. - Просто не съм в Западна Вирджиния.

- Тогава къде си?

- Не мога... не мога да ти кажа. - Мразех се, че не можех да му кажа, особено след като видях изражението му. - Отчасти заради сигурността ни. Отчасти заради това, че... ами, хм, всъщност не зная къде точно се намираме.

Той ме улови за ръцете.

- Не можеш да постъпваш така. Този път не можеш просто да побегнеш накъдето ти скимне, заради някой свой шантав каприз. Не го ли разбираш? Ще те убият, ако те открият.

- Не е шантав каприз! Заели сме се с нещо много важно. Нещо, което ще помогне на всички нас.

- Нещо, което не можеш да споделиш с мен? - предположи той.

- По-добре ще бъде, ако не си замесен - казах и силно стиснах ръцете му. - По-добре ще е, ако не знаеш подробностите.

- А междувременно мога да си клатя краката в блажено неведение, знаейки, че във врата ти диша елитен отряд.

- Ейдриън, моля те! Моля те, просто ми се довери. Повярвай ми. Имам основателна причина - замолих го аз.

Той пусна ръцете ми.

- Вярвам само, че ти си мислиш, че имаш основателна причина. Не мога да си представя заради какво си заслужава да рискуваш живота си.

- Та аз правя това през целия си живот - припомних му. Изненадах се колко сериозно прозвуча току-що казаното от мен. - Някои неща си заслужават.

Искри като от статично електричество накъсаха образа, който виждах, като при влошена от смущения телевизионна картина. Светът започна да помръква.

- Какво става? - извиках тревожно.

Той се намръщи.

- Някой или нещо се опитва да ме събуди. Вероятно майка ми ме проверява за стотен път.

Протегнах ръце към него, но той вече избледняваше.

- Ейдриън! Моля те, не казвай на никого! На никого.

Не разбрах дали чу молбите ми или не, защото сънят ми напълно изчезна. Събудих се в колата. Първото, което ми се искаше, беше да изругая яростно, но не исках да се издавам. За нищо на света спътниците ми не биваше да узнават за идиот-щината, която бях допуснала. Огледах се нервно и едва не подскочих, като видях напрегнато вторачените в мен очи на Соня.

- Беше те споходил сън, създаден от магията на духа - рече тя.

- Откъде знаеш?

- От аурата ти.

Смръщих вкиснато вежди.

- Някога смятах аурите за нещо супер, но точно сега започват адски да ме дразнят.

Тя леко се позасмя - за пръв път, откакто бе преобразена.

- Те съдържат много ценна информация, ако знаеш как да ги разчиташ. С Василиса ли беше?

- Не. С гаджето ми. И той владее магията на духа.

Очите и се разшириха от изненада.

- С него ли беше?

- Да. Защо? Какво лошо има?

Тя се намръщи. Изглеждаше озадачена. След няколко мига отмести погледа си към предната седалка, където бяха Дмитрий и Робърт. После очите и пак се впиха в мен изпитателно, и то така, че ледени тръпки полазиха по гръбнака ми.

- Нищо - изрече едва чуто. - Нищо лошо няма.

Изсумтях презрително.

- Хайде де, определено ми се стори...

- Тук! - извика Соня, като рязко се извърна от мен, наведе се напред и посочи накъде да продължим. - Давай по тази отбивка.

Едва не подминахме „тази отбивка“ от магистралата. Дмитрий бе принуден да предприеме фантастична маневра -като онази при бягството ни в Пенсилвания - за да вземе завоя. Колата се раздруса и поднесе. Чух как Сидни извика зад мен.

- Следващия път ме предупреждавай по-отрано - отбеляза Дмитрий.