Последна саможертва

- Да, доведохме я... - изрекох най-после. - Но има и друга причина да сме тук.

Не знаех дали тонът ми не им подсказа нещо, но Емили се отдръпна от Соня и застина, след което приседна до мъжа си. Някак си в този миг реших, че тя знае защо сме тук. Видях в очите и, че е смъртно изплашена - сякаш отдавна се страхуваше от това посещение, сякаш стотици пъти си го бе представяла.

Продължих нататък.

- Ние знаем... знаем за Ерик Драгомир.

- Не - промълви Емили със странна смесица от грубост и отчаяние в интонацията. Упоритостта и беше забележително подобна на упоритостта на Соня, когато отначало отказваше да ни помогне. - Не. Няма да говорим за това.

Още в момента, в който видях Джил, още в мига, в който познах очите и, вече знаех, че сме дошли на правилното място. Думите на Емили - или, което бе по-важно, че тя не отрече - потвърдиха убеждението ми.

- Длъжни сме - заявих. - Сериозно е.

Емили се извърна към Соня.

- Ти ми обеща! Обеща ми, че няма да кажеш на никого!

- Не съм казала - заоправдава се Соня, но несигурността се завърна върху лицето и.

- Не го е направила - заявих категорично с надеждата да успокоя и двете. - Трудно е да се обясни..., но тя спази обещанието си.

- Не - повтори Емили. - Това не се случва. Не можем да говорим за това.

- Какво... какво става? - намеси се Джон. В очите му припламнаха гневни искри. Явно никак не му харесваше някакви непознати да разстройват жена му.

- Длъжни сме да говорим за това - заявих на Емили. -Моля ви. Нуждаем се от помощта ви. Нуждаем се от нейната помощ. - Посочих към Джил.

- Какво искаш да кажеш? - попита Джил. Нетърпеливите искри в очите и бяха угаснали, охладени от реакцията на майка и.

- Става дума за теб... - Млъкнах. Бях се втурнала в тази авантюра, готова да открия роднината на Лиса - сестра и, вече го знаехме, - без да се замислям за евентуалните усложнения. Трябваше да се досетя, че това е пазено в тайна от всички -включително и от въпросното дете. Не се бях замисляла какъв шок може да се окаже за нея. Освен това не ставаше дума за някой случаен непознат. Това беше Джил. Джил. Моята приятелка. Момичето, което беше като по-малка сестра на всички нас, тази, която толкова упорито издирвахме. Какво се готвех да и причиня? Като погледнах към Джон, осъзнах, че нещата са още по-лоши. Дали Джил вярваше, че Джон е нейният баща? Имаше опасност това семейство да се разтърси из основи, а виновната щях да се окажа аз.

- Недей! - изкрещя Емили, като отново скочи на крака. -Махайте се! Всичките! Не ви искам тук!

- Госпожо Мастрано... - заговорих аз. - Не можете да се преструвате, че това не е истина. Трябва да го приемете.

- Не! - Тя ми посочи вратата. - Махайте се! Вън или ще... ще извикам полиция! Или пазителите! Ти... - Сега, след като бе избледнял първоначалният шок от неочакваната поява на Соня, осъзна нещо. Виктор не беше единственият престъпник сред мороите, когото издирваха. - Ти си избягала от затвора! И си убийца!

- Не е! - отрече Джил и се хвърли напред. - Казах ти, мамо. Вече ти казах, че това е някаква ужасна грешка...

- Махайте се! - повтори Емили.

- Като ни изгоните, няма да промените истината - заявих, докато с всички сили се опитвах да остана спокойна.

- Ще бъде ли някой така любезен да ми обясни какво, по дяволите, става тук? - Лицето на Джон се бе зачервило от гняв. Целият беше настръхнал. - Ако не получа отговор до тридесет секунди, ще повикам пазителите и полицията.

Погледнах към Джил. Не знаех какво да кажа. Не знаех как да обясня от какво се нуждаем или поне не можех да го направя тактично. Сидни обаче нямаше такъв проблем.

- Той не е твоят баща - изтърси тя безцеремонно и посочи към Джон.

В стаята настана тишина. Джил изглеждаше почти разочарована, все едно че бе очаквала по-вълнуващи разкрития.

- Знам. Той ми е доведен баща. Но го смятам за свой.

Емили отново рухна на дивана и закри лицето си с шепи.

Явно плачеше, но бях съвсем сигурна, че всеки миг може да скочи и да се обади на властите. Трябваше по-бързо да приключим с всичко това, колкото и да беше болезнено.

- Точно така. Той не е твоят биологичен баща - потвърдих, като се втренчих изпитателно в Джил. Очите. Как досега не съм забелязала очите и? - Твоят истински баща е Ерик Драгомир.

Емили нададе пронизителен звук.

- Не - замоли се тя. - Моля ви, не правете това.

Гневът на Джон се стопи, за да отстъпи пред пълното му объркване. Това състояние изглежда беше предпочитаното от всички в тази стая.

- Какво?

- Това... не... - Джил поклати бавно глава. - Това е невъзможно. Моят баща е бил просто... просто някакъв тип, който е избягал от нас.

Донякъде можеше да и се признае, че не беше далеч от истината, помислих си.

- Бил е Ерик Драгомир - повторих. - Ти си част от тяхната фамилия. Сестра на Лиса. Ти си... - Сега дори и аз се стреснах, като осъзнах, че отсега нататък трябва да гледам на Джил по съвсем нов начин. - Ти си кралска особа.