Последна саможертва

Емили се изправи, пристъпи към стола на Джил и коленичи на пода пред дъщеря си.

- Всичко е вярно. И съжалявам, че трябваше да го научиш по този начин. Но това не променя нищо. Нашият живот няма да се промени. Ще продължим да живеем както досега.

Смесица от емоции промениха изражението на Джил -най-вече страх и объркване, - но тя се наведе надолу и зарови лице в рамото на майка си, знак, че приема всичко.

- Добре.

Беше трогателен миг и аз отново бях на косъм да се разплача. Имах свой дял в тази семейна драма, намесвах се в деликатните отношения между това дете и родителите му. Също както преди малко ми се искаше семейство Мастрано да изживеят този миг, но нямаше да могат.

- Не можете - казах им. - Не можете да живеете както преди. Джил... Джил трябва да отиде в кралския двор.

Емили рязко се отдръпна от Джил и впери гневен поглед в мен. Само преди секунда тя бе изцяло погълната от мъка и страдание. А сега от нея изригваха гняв и дива ярост. Сините и очи се приковаха в мен като две пронизващи остриета.

- Не. Тя няма да отиде там. Никога няма да отиде там.

Джил вече бе посещавала кралския двор, но както Емили,

така и аз знаехме, че нямах предвид нещо като опознавателна екскурзия. Джил трябваше да се яви там с истинската си идентичност. Е, може би истинската не беше най-точната дума.

Не се вписваше в природата и да играе ролята на незаконна дъщеря на личност с кралски произход, поне не още. Тя си беше такава, каквато винаги си е била, но името и се бе променило. Тази промяна трябваше да бъде призната и кралският двор на мороите щеше да бъде разтърсен из основи.

- Длъжна е да отиде - продължих да настоявам. - Кралският двор е корумпиран и фамилията Драгомир трябва да участва активно в уреждането на проблемите. Сама Лиса няма власт да го стори, не и без необходимия семеен кворум. Всички останали кралски особи... ще се постараят да я стъпчат. Готвят се да прокарат закони, които няма да са от полза за никого от нас.

Емили оставаше коленичила до стола, сякаш закриляше с тялото си Джил от думите ми.

- Именно заради това Джил не бива да отива там. Точно заради това не позволих на Ерик да я признае. Не искам Джил да се намесва в дворцови интриги. Онзи дворец действа като отрова. Доказателство е убийството на Татяна. - Емили млъкна и ме изгледа пронизващо, с което ми напомни, че аз си оставах главната заподозряна. Очевидно още не бяхме загърбили тази грижа. - Всичките тези знатни аристократи... са порочни. Не искам Джил да стане една от тях. Няма да и позволя да заприлича на тях.

- Не всички кралски особи са такива - възразих и аз. -Лиса не е. Тя се опитва да промени системата.

Емили ме удостои само с една горчива усмивка.

- И как, според теб, се отнасят другите към нейната реформа? Сигурна съм, че има кралски потомци, които ще се зарадват да и запушат устата - особено онези, които не желаят да се възроди фамилията Драгомир. Казах ти вече: Ерик беше добър човек. Понякога си мисля, че не е съвпадение, задето родът му е мъртъв.

- Това е абсурдно! - ахнах аз. Но внезапно престанах да съм толкова сигурна.

- Наистина ли? - Погледът на Емили не се отдели от лицето ми, сякаш бе отгатнала съмненията ми. - Какво си мислиш, че ще направят, ако на сцената се появи още един представител на фамилията Драгомир? Говоря за онези, които и сега се противопоставят на Василиса. Какво, според теб, ще измислят, като разберат, че само една личност стои между тях и могъществото на нейната фамилия?

Това, за което намекваше, беше шокиращо... при все това знаех, че не е невъзможно. Като погледнах към Джил, стомахът ми се сви. Към такива изпитания ли щях да я тласна? Сладката, невинна Джил. Джил, която мечтаеше за живот, изпълнен с приключения, и все още трудно можеше да заговори някое момче, без да се изчерви. Желанието и да се научи да се сражава беше наполовина младежки импулс и наполовина инстинкт да защитава себеподобните. Наистина, ако заемеше подобаващото и се място в кралските среди, технически би могла да помогне на своите - макар и не по начина, който очакваше. А това означаваше да се забърка в потайния и зловещ свят на дворцовите интриги.

Емили като че ли прие мълчанието ми за знак на съгласие. По лицето и се изписаха смесени чувства на триумф и облекчение, но те скоро изчезнаха, защото Джил внезапно проговори:

- Ще го направя.

Смаяни, всички се извърнахме. Досега я бях възприемала само като жертва и се отнасях жалостиво към нея. Ала ето че сега се изумих колко смела и решителна бе тя. В изражението и все още се долавяше малко шок и страх, но се появи и нещо стоманено, което никога досега не бях виждала в нея.

- Какво? - възкликна майка и.

- Ще го направя - повтори Джил още по-категорично. - Ще помогна на Лиса и... и на фамилията Драгомир. Ще отида с Роуз в кралския двор.