Последна саможертва

Емили се опита да издърпа навътре и мъжа, но се спря, кога-то се вгледа по-внимателно в Соня. Като всички останали, и тя бе длъжна да признае очевидното. Соня вече не притежаваше характерните за стригоите черти. Освен това се бе появила на прага на къщата посред бял ден, при ярка слънчева светлина. Емили се запъна, преди да отвори уста да каже нещо, но устните и не успяха дори да помръднат. Накрая се обърна към мен:

- Роуз... какво става?

Бях изненадана, че гледа на мен като на авторитетна личност, първо, защото се бяхме срещали само веднъж досега и второ, честно казано, аз също не бях наясно какво ставаше. Направих няколко опита, преди да успея да проговоря:

- Мисля, че... мисля, че първо трябва да влезем вътре...

Емили отново насочи поглед към Соня. Джил се опита да

си проправи път напред, за да проумее за какво бе цялата тази драма, но майка и продължаваше да блокира вратата, все още неуверена, че е безопасно. Не можех да я обвинявам. Най-после бавно ни кимна и отстъпи от вратата, за да ни пусне вътре.

Сидни хвърли бърз поглед назад към колата, където ни чакаха Виктор, Робърт и Дмитрий.

- Какво ще правим с тях? - попита ме тя.

Поколебах се. Искаше ми се Дмитрий да бъде този, който ще взриви бомбата, но може би Емили бе в състояние да се справя с изненадите само ако и се поднасяха една по една. Не беше нужно да се движиш в кръговете на висшата аристокрация, за да знаеш кой е Виктор Дашков и как изглежда. Доказателство за това бе пътуването ни до Лас Вегас. Обърнах се към Сидни и поклатих глава.

- Те могат да изчакат.

Настанихме се във всекидневната на къщата. Емили ни запозна със съпруга си Джон Мастрано - мъжа, който ни беше отворил вратата. Домакинята бе преодоляла смущението си и предложи да ни донесе по нещо за пиене, като при най-обикновено посещение, но изражението на лицето и потвърждаваше, че още е в шок. Подаваше ни чашите с вода сковано, като робот, толкова бледа, че можеше да мине за стригой.

Джон хвана ръката на съпругата си веднага щом тя седна до него. Продължаваше да ни оглежда подозрително, но към жена си преливаше от обич и загриженост.

- Какво става?

Очите на Емили още блуждаеха.

- Аз... не зная. Братовчедка ми е тук.... но не разбирам как... -Отново отмести поглед към мен, после към Сидни и накрая пак към Соня. - Как е възможно това? - Гласът и потрепери.

- Лиса го направи, нали? - възкликна Джил, която несъмнено бе запозната с мрачната история на своята роднина. Разбираемо бе, че е шокирана - и леко нервна, - но възбудата и все повече нарастваше. - Чух какво е станало с Дмитрий.

Истина е, нали? Лиса може да лекува стригои. Тя го е спасила. Тя е спасила и... - Момичето се обърна към Соня, но ентусиазмът и леко спадна. Зачудих се какви ли истории е слушала за Соня. - Тя те е спасила.

- Не беше Лиса - осведомих я. - Спаси я, ъ-ъ, друг владеещ магията на духа.

Лицето на Джил светна.

- Ейдриън? - Бях забравила колко си падаше по него.

- Не... някой друг. Но това сега не е важно - додадох припряно. - Соня е... ами, тя отново е морой. Макар че още е много объркана. Буквално не е на себе си.

Соня тъкмо отпиваше от водата под все още изпитателния поглед на братовчедка си, но сега се обърна към мен с леко кисела, многозначителна усмивка.

- Мога сама да говоря за себе си, Роуз.

- Извинявай - смънках аз.

Емили се извърна към Сидни и се намръщи. Те се бяха запознали, но нищо повече.

- Защо си тук? - Емили не каза какво точно имаше предвид. Искаше просто да е наясно защо с нас беше жена от човешката раса. - Да не си захранваща?

- Не! - извика Сидни възмутено и скочи от мястото си до мен на канапето. Никога не я бях виждала толкова побесняла и отвратена. - Ако още веднъж го повториш, веднага ще се махна оттук! Аз съм алхимик.

Беше удостоена с недоумяващи погледи, а аз я дръпнах да седне до мен.

- По-спокойно, момиче. Не мисля, че те имат представа кои са алхимиците. - Тайно се радвах. Когато за пръв път попаднах на алхимиците, имах чувството, че от целия свят аз последна научавам за тях. Хубаво беше да знаеш, че и други нямат никаква представа за тях. Но в момента, за да опростя нещата, го обясних на Емили колкото можах по-просто:

- Сидни ни помага.

Сълзите напираха в сините очи на Емили, когато отново се обърна към братовчедка си. Емили Мастрано си оставаше една от най-изумителните жени, които бях срещала. Дори разплакана, беше красива.

- Наистина си ти, нали? Доведоха те при мен. О, Господи! -Емили стана, отиде при братовчедка си и я прегърна силно. -Толкова ми липсваше. Не мога да повярвам.

Едва не се разплаках и аз, но строго си напомних, че сме дошли тук с мисия. Знаех колко стряскащо е всичко това. Току-що бяхме преобърнали света на фамилията Мастрано с главата надолу... а сега предстоеше още повече да усложня всичко. Мразех се, че вършех това. Искаше ми се те да разполагат с времето, което им бе необходимо, за да свикнат с новината, да отпразнуват чудото от завръщането на Соня. Но часовникът в кралския двор - както и в живота ми - тиктакаше неумолимо.