Последна саможертва

Примигнах и видях Соня, вперила поглед в мен. Около нас се чуваше само равномерното бръмчене на хондата, а напред се виждаха правите очертания на магистрала 1-75. Нямаше почти нищо друго за гледане навън, освен равнините и горите на Средния запад. Сега Соня не изглеждаше толкова стряскащо шантава, каквато беше в Академията или дори в къщата си. По-скоро създаваше впечатление, че още е смутена и разколебана, което си беше съвсем нормално. Поколебах се, преди да и отговоря, но накрая реших, че няма причина да го пазя в тайна.

- Лиса се справи с втория си изпит.

- Разбира се, че го е взела - обади се Виктор. Гледаше разсеяно през прозореца, извърнат настрани от мен. Интонацията му подсказваше, че само си губя времето, като съобщавам нещо, в което никой не би трябвало да се съмнява.

- А тя добре ли е? - намеси се Дмитрий. - Да не е пострадала?

Подобен въпрос някога би пробудил пристъп на ревност в мен. Но сега го възприех само като признак на общата ни загриженост за Лиса.

- Тя е добре - уверих го, но се съмнявах дали бе напълно вярно. Физически не беше пострадала, но след това, което бе видяла... ами, това оставяше белези от друго естество. Очакваше я изненада и при излизането и от задната врата. При влизането си от предната тя бе посрещната от малка група зрители и бе решила, че само неколцина са дошли толкова късно, за да видят кандидатите. Нищо подобно. Оказа се, че всички чакат отзад, за да видят победителите в надпреварата. Вярна на обещанието си, Лиса не загуби самообладание. Премина напред с високо вдигната глава, усмихвайки се на зяпачите и на феновете си, все едно че вече бе спечелила кралската корона.

На мен все повече ми се доспиваше, но триумфът на Лиса задълго задържа радостната усмивка на лицето ми. Имаше нещо уморително в тази безкрайна магистрала, водеща неизвестно къде. Виктор бе затворил очи, облегнал глава на стъклото на прозореца. Не можех да видя лицето на Сидни, когато се обърнах към нея, за да проверя как е, затова предположих, че също е решила да подремне или просто се е из-легнала назад. Прозинах се, докато се питах дали да не поема риска, като се предам на съня. Когато потеглихме от къщата на Соня, Дмитрий бе настоявал да поспя, защото знаеше, че са ми нужни повече от двата часа сън, които Сидни ми бе дала.

Облегнах глава назад на седалката и затворих очи. Моментално заспах. Мракът, с който този сън ме обгърна, подхрани усещането ми, че ще ме споходи магията на духа. Сърцето ми запърха учестено, обзето едновременно от паника и от радост. След като станах свидетел на това, как Лиса се справи с поредния си изпит, сънищата, подвластни на магията на духа, внезапно придобиха зловещо усещане. В същото време това можеше да се окаже шанс да се видя с Ейдриън. И... точно така стана.

Само че се озовахме на едно съвсем неочаквано място. В градината на Соня. Загледах се удивена в ясното синьо небе над главата ми, в прекрасните цветя наоколо. Така се увлякох, че едва забелязах приближаването на Ейдриън. Беше облечен със зелен кашмирен пуловер, което го правеше трудно забележим на фона на храстите. Но на мен ми се стори по-прекрасен от всички чудеса в градината наоколо.

- Ейдриън!

Затичах се към него, а той с лекота ме вдигна на ръце и ме завъртя около себе си. Пусна ме да стъпя на тревата, огледа градината и кимна одобрително.

- Трябва по-често да те оставям да избираш местата за срещите ни. Имаш добър вкус. Но разбира се, това вече е ясно, след като аз съм ти гадже.

- Какво искаш да кажеш с това „да избирам местата“? - попитах го, като обвих ръце около врата му.

Той сви рамене.

- Като те потърсих и усетих, че спиш, призовах съня, но не мислех за определено място. Оставих този избор на твоето подсъзнание. - С раздразнен жест подръпна кашмирения си пуловер. - Впрочем не съм облечен подходящо за този пейзаж. -Пуловерът му проблесна и тутакси бе заменен от светлосива тениска с абстрактна щампа отпред. - Така по-добре ли е?

- Много по-добре.

Той се усмихна и ме целуна по челото.

- Липсваше ми, малък дампир. Ти можеш през цялото време да шпионираш Лиса и всички нас. Но за мен най-доброто преживяване си остават тези сънища, макар че, честно казано, вече нямам представа по кое разписание си в момента.

Досетих се, че с това мое „шпиониране“ аз знаех повече от него за това, което току-що се бе случило в кралския двор.

- Лиса взе втория си изпит - съобщих му аз.

Да. Изражението му го потвърди. Не знаеше нищо за резултата от изпита, вероятно защото беше спал.

- Кога?

- Току-що. Оказа се труден, но тя се справи.

- Най-вече за нейна радост. Все пак... това ни дава възможност да спечелим малко време, за да изчистим името ти и да те върнем у дома. Макар че, ако бях на твое място, не съм много сигурен дали щях да го искам. - Отново огледа градината. - Западна Вирджиния е много по-готина, отколкото съм си мислел.

Засмях се.

- Само че сега не сме в Западна Вирджиния, което, между другото, не е толкова лошо. Това е градината на Соня Карп...