Последна саможертва

Но Соня не го слушаше. Погледът и беше изцяло прикован в пътя, по който напредвахме сега. Стигнахме до един светофар и пред нас се появи приветлив надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ В АН АРБЪР, МИЧИГАН. Искрицата живот, която преди малко бях съзряла в очите на Соня, угасна, за да отстъпи на обичайното и напрегнато състояние, като на някакъв робот. Въпреки увещанията на Сидни, Соня все още се притесняваше от това пътуване. Още страдаше от чувство за вина. Още се мислеше за предателка.

- Къде сме? - попитах неспокойно. - И колко дълго пътуваме? - Едва бях забелязала как премина пътуването. Отначало бях будна, но останалото ми се губеше заради виденията ми с Лиса и Ейдриън.

- Шест часа - отговори ми Дмитрий.

- Дай наляво и завий надясно на следващия ъгъл - нареди му Соня.

В колата надвисна напрежение. Сега всички бяха будни. Сърцето ми се разтуптя лудешки, докато навлизахме все по-навътре в предградието. Коя бе къщата? Наближавахме ли? Не е ли някоя от онези там? Пътувахме бързо, но на мен ми се стори безкрайно. Затова всички колективно въздъхнахме облекчено, когато Соня внезапно посочи една къща.

- Ето. Тук е.

Дмитрий отби в алеята за автомобили пред тухлена къща с идеално окосена морава пред нея.

- Сигурна ли си, че твоите роднини още живеят тук? - попитах Соня.

Тя остана безмълвна и осъзнах, че отново е вярна на обещанието си. Състояние на пълен блокаж. Повече нищо нямаше да мога да изтръгна от нея.

Дотук с напредъка в общуването.

- Мисля, че има само един начин да проверим - промърморих, докато откопчавах колана на седалката си. - Планът си остава същият, нали?

По-рано двамата с Дмитрий бяхме обсъдили кой да слезе и кой да остане да дежури в колата, ако Соня ни отведе на верния адрес. Не беше разумно да оставяме двамата братя сами в колата. Въпросът бе кой да ги охранява. Решихме Дмитрий да се заеме с това, докато аз и Сидни придружаваме Соня на срещата с роднините и, които несъмнено ги очакваше шокиращо посещение.

- Планът си остава същият - кимна Дмитрий. - Ти отиваш до входа на къщата. Не изглеждаш толкова застрашителна.

- Хей!

Той ми се усмихна.

- Казах „изглеждаш“.

Но в думите му имаше истина. Дори и когато беше напълно спокоен, около Дмитрий витаеше нещо силно и заплашително. Трите жени на прага щяха да се сторят по-безобидни на обитателите на къщата - особено ако се окаже, че роднините на Соня са се преместили. По дяволите, нищо чудно тя да ни беше довела нарочно на грешен адрес.

- Бъди внимателна - напомни ми Дмитрий, докато слизахме от колата.

- И ти - не му останах длъжна. Това ми спечели още една усмивка, този път малко по-топла, по-чувствена.

Емоциите, които раздвижи у мен, отлетяха, докато вървяхме със Соня и Сидни по тротоара. Гърдите ми се стегнаха. Това беше. Или не беше? Нима бяхме стигнали до крайната цел на пътуването ни? Наистина ли бяхме открили другия представител на фамилията Драгомир напук на всичко? Или още от самото начало са ме заблуждавали?

Не само аз бях изнервена. Усещах, че Соня и Сидни са не по-малко напрегнати. Изкачихме стъпалата пред входа. Поех дълбоко дъх и натиснах звънеца.

След няколко секунди вратата отвори един мъж - беше мо-рой. Обещаващо начало.

Огледа ни, несъмнено чудейки се какво правят на прага му жена морой, момиче дампир и млада жена от човешката раса. Все едно някой си правеше кофти шега с него.

- С какво мога да ви помогна? - попита той.

Внезапно загубих дар слово. Нашият план включваше велики дела: откриването на любовницата на Ерик и детето, рожба на тяхната любов. Но така и не бяхме изяснили какво ще кажем, когато наистина ги намерим. Искаше ми се вместо мен да заговори някоя от спътничките ми, но това се оказа излишно. Домакинът морой внезапно отклони погледа си от мен. Пое дълбоко дъх.

- Соня? - ахна. - Ти ли си?

В този миг отвътре се провикна момичешки глас:

- Хей, кой е дошъл?

Една височка и слаба фигура се провря покрай мъжа - фигура, която познавах. Дъхът ми окончателно секна, докато се взирах в буйния водопад от светлокестеняви къдрици и в свет-лозелените очи - очи, които толкова отдавна трябваше да ми подскажат истината. Не можах дума да отроня.

- Роуз! - възкликна Джил Мастрано. - Какво правиш тук?

ГЛАВА 23

Следващите няколко секунди тишина ни се сториха като цяла вечност. Всички бяха смутени, всеки по напълно различни причини. Първоначалната изненада на Джил бе примесена с възбуда, но докато местеше поглед от лице на лице, усмивката и постепенно взе да помръква и накрая изглеждаше не по-малко смутена от нас.

- Какво става? - попита един нов глас. След броени мигове Емили Мастрано застана до дъщеря си. Емили огледа мен и Сидни с любопитство, но веднага след това ахна, когато за-беляза третия член на групата ни. - Соня! - Със сгърчено от паника лице Емили дръпна Джил зад себе си. Емили не притежаваше бързите рефлекси на пазителите, но трябваше да и призная, че реагира много скоростно.

- Емили? - Гласът на Соня бе едва доловим, пресеклив. -Аз съм... аз съм... наистина съм аз.