Последна саможертва

Джил винаги бе изпълнена с неугасима енергия и оптимизъм, справяше се с предизвикателствата на този свят с наивна надежда и очарование. Но сега лицето и беше мрачно и сериозно, което я правеше да изглежда по-възрастна от своите петнадесет години.

- Не. Това е някаква шега. Баща ми е бил най-обикновен несретник. Аз не съм... не. Престани с това, Роуз.

- Емили. - Гласът на Соня ме стресна. Изненадах се да я чуя да говори. Още повече се изненадах от изражението и. Властно. Сериозно. Решително. Соня беше по-млада от Емили с... с колко? Може би с десетина години, предположих. Но Соня се взираше в братовчедка си с поглед, от който Емили изведнъж заприлича на непослушно дете. - Емили, откажи се, няма смисъл. Трябва да и кажеш. За Бога, трябва да кажеш и на Джон. Не можеш вечно да го криеш.

Емили вдигна глава и погледна Соня в очите.

- Не мога да го кажа. Знаеш какво ще се случи... Не мога да и причиня това.

- Никой от нас не знае какво ще се случи - възрази Соня. -Но нещата може да се влошат още повече, ако сега не ги овладееш.

След дълга пауза Емили най-после извърна очи и заби поглед в пода. Безкрайната тъга, изписана на лицето и, направо разби сърцето ми. И не само моето.

- Мамо? - попита я Джил с треперещ глас. - Какво става? Всичко това е една голяма бъркотия, нали?

Емили въздъхна примирено и вдигна очи към дъщеря си.

- Не. Ти си дъщеря на Ерик Драгомир. Роуз е права. - Джон издаден лек, приглушен звук, но не посмя да прекъсне жена си. В отговор тя отново му стисна ръката. - Това, което в продължение на години съм ти разказвала... беше истина. В по-голямата си част. Двамата имахме краткотрайна... връзка. Не беше долнопробна или евтина. Но беше кратка. - Замълча за миг, за да погледне този път към Джон. Изражението и се смекчи. - Казах ти...

Той кимна.

- А аз ти отговорих, че миналото няма значение за мен. Никога не е повлиявало на чувствата ми към теб или към Джил. Но никога не съм си представял, че...

- Нито пък аз - съгласи се тя. - Дори не знаех кой е той, когато го срещнах за пръв път. Случи се, когато още живеех в Лас Вегас, и това там бе първата ми работа като танцьорка в едно шоу в „Часът на вещиците“.

Очите ми се разшириха от изненада. Изглежда никой не го забеляза. „Часът на вещиците “. Приятелите ми и аз посетихме това казино, докато преследвахме Робърт. И един от клиентите там пусна една шега за бащата на Лиса, който много си падал по танцьорките в шоуто. Знаех, че сега Емили работи в балетна трупа в Детройт и заради това тя, Джон и Джил живееха в Мичиган. Но никога не бях предполагала, че е започнала като танцьорка в Лас Вегас в пищен костюм, обсипан с пайети и пера. Но защо не? Все отнякъде е трябвало да започне, а при нейната висока, стройна и грациозна фигура този избор е бил съвсем естествен.

- Той беше толкова сладък... и толкова тъжен - продължи Емили. - Баща му току-що бе починал и той бе дошъл в казиното, за да удави мъката си. Разбирах колко опустошителна може да бъде подобна смърт, но сега... ами, сега наистина разбирам. Беше още една, поредна загуба за семейството му, което все повече намаляваше. - Смръщи се замислено, сетне сви рамене. - Той беше добър и мисля, че наистина обичаше жена си. Но се чувстваше отчаян и изгубен, все едно бе попаднал на някое тъмно място, откъдето нямаше измъкване. Не мисля, че ме е използвал. Беше загрижен за мен, макар да се съмнявам, че това, което се случи помежду ни, би се случило при други обстоятелства. Както и да е, не страдах, когато връзката ни приключи, и бях доволна да започна нов живот... докато не се появи Джил. Свързах се с Ерик, защото смятах, че беше редно да знае - макар да му дадох ясно да разбере, че не очаквам нищо от него. Тогава вече знаех кой е той и не исках нищо. Ако му бях позволила, мисля, че щеше да те признае, да присъства в живота ти. - Очите на Емили сега се приковаха в Джил. - Но бях наясно какъв е онзи свят. Дворцовият живот е политика, лъжи и подли интриги. Накрая единственото, което приех от него, бяха парите. Макар че не ги исках. Не исках да се чувствам като изнудвачка, но исках да съм сигурна, че бъдещето ти е подсигурено.

Заговорих съвсем прямо, без много да му мисля.

- Май не живееш като някоя, която има много пари. - Още не бях довършила и съжалих за думите си. Къщата им беше много приятна, едва ли би могла да се нарече бедна. Но и не съответстваше на значителните суми, които видях, че са били превеждани в онези банкови сметки.

- Не съм пръскала тези пари - заяви Емили. - Разбира се, държах ги подръка, ако потрябват за някакви спешни случаи, но повечето ги заделях за Джил, за бъдещето и. За да прави с тях каквото пожелае.

- Какво искаш да кажеш? - попита Джил, поразена от разкритията. - За какви пари говориш?

- Ти си наследница - припомних и. - И си кралска особа.

- Не съм нито едното, нито другото - отсече тя. Сега приличаше на обезумяла, докато оглеждаше трескаво всички ни подред. Напомняше ми на сърна, готова да побегне. - Има някаква грешка. Всички вие се заблуждавате.