Последна саможертва

Тя така и не разбра дали я чуха, защото всички изчезнаха, също както в гробището. Настъпи тишина. Сега се намираше в една от стаите за медицински прегледи в болницата на академията „Свети Владимир“. Познатата обстановка и действаше странно успокояващо - умивалника с оранжевия сапун за ръце, спретнато надписаните чекмеджета и лавици, дори и постерите по стените със съвети за здравето: УЧЕНИЦИ, ПРАВЕТЕ САМО БЕЗОПАСЕН СЕКС!

Също толкова успокояващо и подейства и училищната лекарка доктор Оленски. Тя не беше сама в стаята. Край Лиса -която седеше върху кушетката за медицински прегледи - се бе изправила терапевтката Диърдри и... аз. Да се видя тук, беше супер шантаво, но след погребението ми май вече нищо не можеше да ме учуди.

Смесица от противоречиви чувства завладяха Лиса, чувства, неподвластни на контрол. Щастието от това да ме види. Отчаянието от живота. Смущение. Подозрение. Не можа да задържи нито една от емоциите си, нито една от мислите си. Сега изпитваше много по-различни чувства от онези в Кралския съвет, когато не знаеше как да изрази мислите си. Този път мислите и бяха в ред, но тя просто бе забравила какво иска да каже. Тук нямаше за какво да мисли. Беше изпаднала в пълна духовна безизходица.

- Разбираш ли? - попита я доктор Оленски. Лиса подозираше, че лекарката вече и бе задала този въпрос. - Това е извън нашия контрол. Лекарствата повече не ти действат.

- Повярвай ми, ние не искаме да се самонараниш. Но сега и други са изложени на риск... е, ти можеш да разбереш защо предприемаме това действие. - Този път заговори Диърдри. Винаги я бях възприемала като самодоволна личност, особено защото терапевтичният и метод включваше най-вече отговарянето на въпроси с въпроси. Но сега в нея не се долавяше дори следа от увъртане. Днес Диърдри беше съвсем сериозна.

Нито една от думите им нямаше смисъл за Лиса, но споменаването на самонараняването пробуди нещо в нея. Сведе очи към ръцете си. Те бяха голи... и обезобразени от разрези. Разрезите, които си правеше, когато повече не можеше да издържа на напрежението, породено от магията на духа. За нея това беше единственият отдушник на напрежението, ужасяващ начин за облекчение. Но сега, като ги огледа, Лиса забеляза, че разрезите и са по-дълбоки и по-големи от преди. Подобни разрези граничеха със самоубийство. Тя отново вдигна глава.

- Кого... кого съм наранила?

- Не помниш ли? - попита доктор Оленски.

Лиса поклати глава и отчаяно огледа лицата на останалите, докато жадно търсеше отговорите. По едно време погледът и се прикова върху мен, но и моето лице бе мрачно и тъжно, също като на Диърдри.

- Всичко е наред, Лис - опитах се да я успокоя. - Всичко ще бъде наред.

Не бях изненадана. Аз, естествено, точно това бих казала. Винаги съм се стараела да подкрепям Лиса. Винаги съм била загрижена за нея.

- Това не е важно - заговори Диърдри меко и утешително. - Важното е никой повече да не бъде нараняван. Не искаш да нараниш никой друг, нали?

Разбира се, че Лиса не искаше, но обърканият и мозък се отплесна в друга посока.

- Не ми говорете като на някое дете! - Изрече го толкова силно, че гласът и изпълни стаята.

- Нямах намерение да прозвучи така - изрече Диърдри, истински образец на търпеливост. - Ние просто искаме да ти помогнем. Искаме да си в безопасност.

Параноята надделя над останалите емоции на Лиса. Никъде не можеше да намери сигурност. Бе убедена в това... но в нищо друго. Имаше нещо, свързано със сън. Сън, сън...

- В Тарасов ще се погрижат за теб - обясни и доктор Олен-ски. - Ще се постараят да се чувстваш удобно.

- Тарасов? - извикахме едновременно двете с Лиса. Тази другата Роуз стисна юмруци и се огледа с ярост в очите. Типична реакция за мен.

- Тя няма да отиде на онова място - изръмжа Роуз.

- Да не мислиш, че на нас ни се иска да правим това? - попита Диърдри. За пръв път видях хладнокръвната и фасада да се пропуква. - Не го искаме. Но духът... това, което причинява... нямаме избор...

В спомените на Лиса се възкресиха сцените от нашето пътуване до Тарасов.

Студените, студени коридори. Стенанията. Тесните килии. Припомни си още отделението за психично болните, в което бяха заключени владеещи магията на духа. Заключени завинаги.

- Не! - изкрещя тя и скочи от масата. - Няма да ме изпратите в Тарасов! - Огледа се за спасителен изход. Между нея и вратата бяха двете жени. Лиса не можеше да побегне.

Каква магия да използва? Със сигурност имаше нещо, което да свърши работа. И докато търсеше подходяща магия, я завладя духът.

Другата Роуз сграбчи Лиса за ръката в опит да я спре, сякаш усещайки как духът надига глава.

- Има и друг начин - предложи другото ми аз на Диърдри и доктор Оленски. - Аз мога да го изтръгна от нея. Способна съм да го отнема от нея, така както Ана го е правила за свети Владимир. Мога да премахна мрака и неуравновесеността. И Лиса отново ще бъде здравомислеща.

Всички ме зяпнаха удивено. Е, да, не мен, а другата Роуз.

- Но тогава ще проникне в теб, нали? - попита доктор Оленски. - И няма да изчезне.