Последна саможертва

Лиса можеше да го разбере. От колко членове се е състоял родът Драгомир тогава? Дядо и, баща и и Андре - както и майка и. Ерик Драгомир нямаше нито братя, нито сестри. Лиса знаеше малко за дядо си, но ако беше на негово място, също би предпочела да прекарва повече време със сина си и внука си, вместо да слуша - като Татяна - безкрайни речи.

- Това ли е изпитът? - попита Лиса, след като мълчаливата пауза се проточи прекалено дълго. - Нещо като интервю?

Старицата поклати глава.

- Не. Това е. - Разви това, което бе скрито под кърпата в скута и. Показа се една голяма чаша със столче - бокал или потир, не бях сигурна кое от двете названия е по-подходящо. Но беше страхотно красива, изработена от сребро, което сякаш грееше със собствена светлина. От всички страни беше инкрустирана с кървавочервени рубини, проблясващи при всяко завъртане на чашата. Жената я изгледа с любов.

- На повече от хиляда години е, а още не е изгубила блясъка си. - Взе гарафата и напълни чашата с вода, докато двете с Лиса обмисляхме думите и. Хиляда години? Не бях експерт по металите, но дори и аз знаех, че за толкова дълго време среброто би

трябвало да потъмнее. Жената подаде чашата на Лиса. - Изпий водата. И когато поискаш да спреш, кажи само „Стоп“.

Лиса се пресегна към чашата, силно смутена от странните инструкции. Какво се очакваше да спре? Пиенето на водата? Но разбра веднага, щом пръстите и докоснаха чашата. Или поне донякъде. През нея премина лека тръпка, която и беше добре позната.

- Омагьосана е - каза Лиса.

Старицата кимна.

- Заредена е с всичките четири елемента, както и с отдавна забравената магия на духа.

Омагьосана е и с духа, помисли си Лиса. Това я накара да настръхне. Магиите с различните елементи имаха разнообразни въздействия. Елементът земя - както татуировката, която получи - често се свързваше с магии, използващи внушението. Комбинацията от всичките четири елемента в сребърен кол осигуряваше уникален жизнен заряд, способен да унищожи безсмъртните стригои. Но духът... да, тя бързо бе разбрала, че магията с духа може да има непредвидими ефекти. Нямаше съмнение, че водата засилваше магията, но Лиса предугаждаше, че духът щеше да играе ключова роля. Макар това да бе силата, която гореше в кръвта и, тя още я плашеше. Магията, с която тази чаша бе заредена, беше сложна, отвъд уменията и и тя се изплаши от силата и. Старицата я гледаше втренчено, без да мига.

Лиса се поколеба само за миг. И отпи от водата.

Светът около нея избледня, след което се материализира отново в нещо съвършено различно. И двете разпознахме какво беше това: сън, подвластен на магията на духа.

Лиса вече не се намираше в почти празната стая. Беше навън, вятърът разпиляваше дългата и коса върху лицето и. Тя я отметна настрани, доколкото можа. Не беше сама, всички около нея бяха в черно, и тя скоро разпозна църквата в кралския двор и гробището. Лиса също бе цялата в черно, с дълго вълнено палто, за да я пази от студа. Всички се бяха събрали около един гроб. Най-отпред се бе изправил свещеник. Църковните му одежди бяха единственото цветно петно в този сивкав ден.

Лиса направи няколко крачки напред, като се опита да види чие име беше издълбано на надгробната плоча. Това, което откри, шокира повече мен, отколкото нея: РОУЗМАРИ ХАТАУЕЙ.

Името ми бе изсечено в гранита с величествени, красиви букви. Под името се виждаше звездата на бойната слава -знак, че съм убила повече стригои, отколкото можеха да бъдат изброени. Под нея бяха изсечени три реда на руски, румънски и английски. Не се нуждаех от английския превод, за да разбера какво се казваше във всеки ред, защото беше стандартно за гробовете на всеки пазител: „Преданост завинаги“.

Свещеникът изговаряше думите, обичайни за всяко погребение, като ми даде благословията на религия, в която не бях сигурна дали вярвам. Ала това бе най-малко странното нещо, имайки предвид, че наблюдавах собственото си погребение. Когато той свърши, Албърта зае мястото му. Да се възхваляват постиженията на покойника, също беше нормално, когато изпращаха някой пазител... а Албърта можеше да разкаже много за мен. Ако бях там, щях да се трогна до сълзи. Тя завърши с описанието на последната ми битка, в която съм загинала, докато съм защитавала Лиса.

Това вече не ми се стори чак толкова странно. Не ме разбирайте погрешно. Всичко, което се случваше там, беше напълно откачено. Но ако наистина това бе собственото ми погребение, беше съвсем логично да съм загинала, бранейки Лиса.

Самата Лиса обаче не споделяше тези мои чувства. Новината и подейства като плесница в лицето. Внезапно усети ужасяваща празнота в гърдите си, все едно част от самата нея я беше напуснала. Връзката ни беше еднопосочна, но Робърт се беше заклел, че загубата на партньора му го довела до агония. Сега Лиса го разбираше, измъчвана от тази ужасяващо болезнена самота. Липсваше и нещо, което никога дори не бе знаела, че притежава. Сълзи напираха в очите и.