Последна саможертва

Видях върху лицето на Донован нещо, което досега не бях виждала върху ничие друго лице на стригой: страх. Мислех, че това е чувство, което на тях просто не им е познато. Или, ако го изпитваха, то това беше само в битките, които водеха помежду си. Не биха се принизили дотам, че да ги е страх от някакви си низши дампири.

Но, да, Донован се страхуваше от Дмитрий. И за да бъда честна, аз също.

Онези зловещи очи с червени пръстени около зениците бяха разширени - разширени, отчаяни и ужасени. Когато

Донован избъбри следващите думи, нещо ми подсказа, че са истина. Страхът не му позволяваше да излъже. Беше твърде шокиран и неподготвен за всичко това.

- Париж - изхъхри той. - Тя е в Париж!

- Господи! - възкликнах. - Не можем да отидем в Париж.

Донован поклати глава (доколкото можеше, тъй като

Дмитрий продължаваше да го разтърсва).

- Това е малък град на един час път оттук. Там има малко езеро. Почти няма други обитатели. Синя къща.

Смътно упътване. Нуждаехме се от повече.

- Имаш ли ад...

Дмитрий очевидно не споделяше моето желание за по-подробна информация. Преди да довърша изречението си, колът му се стрелна напред... и се заби в сърцето на Донован. Стриго-ят нададе ужасяващ, смразяващ кръвта крясък, който заглъхна, когато смъртта го настигна. Аз потреперих. Колко време щеше да мине, докато някой, чул цялата врява, извика полиция?

Дмитрий измъкна кола си и след това отново го заби в трупа на Донован. И отново. За няколко секунди се вцепених. Само стоях и се взирах, втрещена от изумление и ужас. Сетне сграбчих ръката на Дмитрий и започнах да го разтърсвам, макар да имах чувството, че с по-голям успех бих могла да разтърся сградата зад мен.

- Той е мъртъв, Дмитрий! Мъртъв е! Престани! Моля те!

По лицето на Дмитрий беше изписано онова ужасяващо изражение - ярост, сега примесена със сянка на отчаяние. Отчаяние, което му нашепваше, че ако заличи Донован, може би ще успее да заличи и всичко лошо, което е имал в живота си.

Не знаех какво да правя. Трябваше да изчезнем оттук. Трябваше да извикаме Сидни, за да унищожи труповете. Минутите се нижеха, а аз само повтарях:

- Той е мъртъв! Да вървим. Моля те. Мъртъв е.

Тогава някак си успях да стигна до Дмитрий. Движенията му се забавиха и накрая спряха. Ръката, която държеше кола, се отпусна безволно покрай тялото му, докато той продължаваше да се взира в това, което бе останало от Донован - доста грозна гледка. Яростта по лицето на Дмитрий отстъпи напълно на отчаянието... а то на безнадеждността.

Стиснах нежно ръката му.

- Всичко свърши. Направи достатъчно.

- Никога не е достатъчно, Роза - прошепна той. Мъката в гласа му направо ме убиваше. - Никога няма да бъде достатъчно.

- Засега е - заявих и го притеглих към себе си. Той не се възпротиви, пусна кола си и зарови лице в рамото ми. Аз също пуснах моя и го прегърнах, притискайки го по-плътно. В отговор той обви ръце около мен, търсейки утеха в близостта на друго живо същество, близост, от която отдавна бях разбрала, че се нуждае.

- Ти си единствената. - Дмитрий се вкопчи по-силно в мен. - Единствената, която ме разбира. Единствената, която видя какъв бях. Никога не бих могъл да го обясня на друг... ти си единствената. Единствената, на която мога да кажа това...

Затворих очи за миг, завладяна от думите му. Той може и да се бе заклел във вечна преданост на Лиса, но това не означаваше, че изцяло и бе разкрил сърцето си. От много отдавана двамата бяхме в идеален синхрон, винаги се разбирахме един друг. И все още беше така, независимо дали бяхме заедно или не, без значение дали аз бях с Ейдриън. Преди да ме срещне, Дмитрий винаги бе пазил сърцето и чувствата си заключени. След всичко случило се с него, мислех, че отново ги е заключил, но очевидно той все още ми вярваше достатъчно, за да ми довери какво го убива отвътре.

Отворих очи и срещнах тъмния му, настойчив взор.

- Всичко е наред - пророних. - Всичко е наред. Аз съм тук. Винаги ще бъда тук за теб.

- Знаеш ли, сънувам ги. Всички невинни, които съм убил. -Погледът му се върна отново към трупа на Донован. - Не спирам да си мисля... че ако унищожа достатъчно стригои, кошмарите ще изчезнат. Че тогава ще съм сигурен, че не съм един от тях.

Докоснах брадичката му и извърнах лицето му към мен.

- Не. Ти трябва да унищожаваш стригоите, защото те са зло. Защото това е смисълът на нашия живот. Ако искаш кошмарите да изчезнат, трябва да живееш. Това е единственият начин. Ние можехме да умрем преди малко. Но оживяхме.

Може би ще умрем утре. Не зная. Това, което има значение, е, че сега сме живи.