Последна саможертва

Усещах, че бъбря прекадено много. Никога не бях виждала Дмитрий толкова смазан, не и от възстановяването му от стригой в дампир. Той ми бе заявил, че съществуването му като стригой е убило голяма част от чувствата му, но не беше вярно. Те бяха тук, сега го осъзнах. Всичко, което е бил някога, все още беше в него, само че изригваше на внезапни изблици - като този миг на ярост и отчаяние. Или когато ме защитаваше от пазителите, дошли да ме арестуват. Старият Дмитрий не си беше отишъл. Той просто беше заключен някъде и аз не знаех как да го освободя. Не знаех как. Винаги той е намирал подходящите думи на мъдрост и прозрение. Не аз. При все това сега той ме слушаше. Бях завладяла вниманието му. Какво бих могла да кажа? Какво би достигнало до сърцето му?

- Помниш ли какво ми каза неотдавна? - попитах го. - Когато бяхме в Рубисвил? Да обръщам внимание на малките неща. Да ценя и да се радвам на това, което имам в момента. Това е единственият начин да се пребориш с онова, което стригоите са ти причинили. Единственият начин да станеш такъв, какъвто си наистина. Ти самият ми го каза: избягал си с мен, за да почувстваш света отново. Красотата му.

Дмитрий понечи отново да се извърне към Донован, но аз не му позволих.

- Там няма нищо красиво. Само смърт - промърмори той.

- Това е истина само ако позволиш да стане истина - заговорих отчаяно, усещайки, че времето ме притиска. - Намери едно нещо. Едно нещо, което е красиво. Каквото и да е. Всяко нещо, което ти показва, че не си един от тях.

Дмитрий се вгледа мълчаливо в лицето ми. В гърдите ми се надигна паника. Не се получаваше. Не можех да го направя. Трябваше час по-скоро да се махнем оттук, независимо в какво състояние се намираше той. Знаех, че ще тръгне. Ако бях научила нещо, то беше, че воинските инстинкти на Дмитрий все още са нащрек. Ако му кажех, че усещам опасност, той мигом щеше да откликне, независимо какви терзания разкъсваха душата му. Но аз не исках да става така. Не исках той да си тръгне отчаян. Исках да си тръгне оттук, приближил се с една стъпка към мъжа, който знаех, че може да бъде. Исках да се отърве поне от един кошмар.

Но това бе отвъд възможностите ми. Аз не съм терапевт. Канех се да му кажа, че трябва да изчезваме оттук, да събудя бойните му рефлекси, когато той внезапно заговори. Гласът му бе едва доловим шепот.

- Косата ти.

- Какво? - За секунда си помислих, че се е подпалила или нещо такова. Докоснах един кичур. Не, всичко беше наред, като изключим, че бе в пълен безпорядък. Бях я стегнала високо на главата си, за да не би стригоите да ме уловят за нея, докато се бием, както бе направила Анджелина. Но сега голяма част от нея се бе разпиляла.

- Косата ти - повтори Дмитрий. Очите му бяха широко отворени, почти пълни с благоговение. - Косата ти е красива.

Дълбоко се съмнявах, особено в сегашното и състояние. Разбира се, имайки предвид, че се намирахме в тъмна алея, пълна с трупове, изборът му беше доста ограничен.

- Виждаш ли? Ти не си един от тях. Стригоите не забелязват красотата. Само смъртта. А ти откри нещо красиво. Едно нещо, което е красиво.

Колебливо, нервно той прокара пръсти през кичура, който бях докоснала преди малко.

- Но дали е достатъчно?

- Засега, да. - Целунах го по челото и му помогнах да стане. - Засега е достатъчно.

ГЛАВА 16

Като се има предвид, че беше съвсем обичайно за Сид-ни да унищожава трупове, беше донякъде изненадващо да я видя толкова шокирана от появата ни след битката. Може би за нея мъртвите стригои бяха само предмети. Двамата с Дмитрий бяхме живи същества и наистина бяхме в доста окаяно състояние.

- Надявам се да не ми изцапате колата - заяви тя, след като се отървахме от труповете и отново бяхме на път. Мисля, че това беше най-добрият и опит да се пошегува в усилието си да прикрие смущението си от скъсаните ни и окървавени дрехи. - В Париж ли отиваме? - обърнах се към Дмитрий.

- Париж? - възкликна Сидни.

- Не още - отвърна Дмитрий и се облегна назад. Отново си бе възвърнал увереността на опитен пазител. Всички следи от емоционалния срив от преди малко бяха изчезнали. Толкова малко... и в същото време толкова значимо. И много лично. В момента той просто изглеждаше уморен. - По-добре да почакаме да се съмне. Трябваше да се срещнем с Донован през нощта, но ако Соня има къща, тя навярно е там през цялото време. За нас е по-безопасно да пътуваме през деня.

- Откъде сте сигурни, че не е излъгал? - попита Сидни. Караше без определена посока, искаше само час по-скоро да напуснем района, преди някой от обитателите да докладва за писъци и шумове от сбиване.

Припомних си ужаса върху лицето на Донован и потръпнах.

- Не мисля, че лъжеше.