Последна саможертва

- Видях. Прав си, че никак не и хареса, но имаше и нещо повече. Беше мракът, породен от духа. Аз отнех малко от него, но, да... беше зле. - Припомних си как вливането на гнева и в мен ме бе накарало да избухна за кратко. Духът не ми въздействаше толкова силно като на нея... но това беше само временно. Накрая, ако приемех достатъчно през годините, мракът щеше да ме завладее. Улових ръката на Ейдриън и го погледнах умолително. - Трябва да се грижиш за нея. Аз ще направя каквото мога, но ти не по-зле от мен знаеш, че стресът и тревогите могат да засилят въздействието на духа. Боя се, че може да стане както преди. Иска ми се да съм там, за да я пазя. Моля те, помогни и.

Той затъкна кичур коса зад ухото ми. В дълбоките му зелени очи се появи сянка на загриженост. Отначало реших, че тревогата му е само за Лиса.

- Ще го направя - рече той. - Ще направя каквото мога. Но, Роуз... и с мен ли ще стане така? И аз ли ще стана такъв? Като нея и останалите?

Страничните ефекти на духа, които имаше Лиса, никога не се бяха проявявали при Ейдриън, най-вече защото той не използваше толкова много магията, а и заради количествата алкохол, с които се „самолекуваше“. Макар че не знаех колко дълго ще продължи така. От това, което бях виждала, имаше съвсем малко неща, които можеха да забавят лудостта: самодисциплината, антидепресантите и да имаш връзка с някой, целунат от сянката. Но изглежда Ейдриън не проявяваше интерес към нито едно от трите.

Странно, но в този миг на уязвимост си припомних случилото се неотдавна с Дмитрий. Тези двама мъже, толкова силни и уверени всеки по свой начин, се нуждаеха от подкрепата ми. Ти си силната, Роуз, прошепна един глас в главата ми.

Погледът на Ейдриън се зарея нанякъде.

- Знаеш ли, понякога... понякога почти вярвам, че лудостта е въображаема. Никога не съм се чувствал като другите... като Лиса или стария Влад. Но от време на време... - Замълча. - Не зная. Чувствам се толкова близо, Роуз. Толкова близо до ръба. Сякаш, ако си позволя една малка погрешна стъпка, ще се гмурна и никога повече няма да се върна. Все едно ще изгубя самия себе си.

И преди го бях чувала да говори подобни неща, когато се отплеснеше в някоя странна посока, която не можех напълно да проумея. Сега за пръв път показваше, че духът обърква и неговото съзнание. Никога не ми бе хрумвало, че той осъзнава тези моменти или какво биха могли да означават.

Погледна надолу към мен.

- Когато пия... не се тревожа за това. Не се тревожа, че може да откача. Но после се замислям... може вече да съм. Може би вече съм луд, но никой не може да открие разликата, когато съм пиян.

- Не си луд! - изрекох пламенно и го притеглих към себе си. Обичах топлината му и допира му до кожата ми. - Ще бъдеш добре. Ти си силен.

Той притисна буза до челото ми.

- Не зная. Мисля, че ти си моята сила.

Беше много мило и романтично заявление, но нещо в него ме притесни.

- Не е точно така - възразих. Знаех, че в една връзка единият може да помогне на другия. Може да го накара да повярва в силите си, да го подкрепи. Но не можеш да направиш всичко вместо партньора си. Не можеш да решиш проблемите му. - Трябва да намериш силата в себе си...

Алармата на часовника в хотелската стая се включи и ме изтръгна от съня, оставяйки ме разстроена и объркана, защо-то Ейдриън ми липсваше и не успях да му кажа всичко, което исках. Е, и без това сега не можех да направя нищо за него. Оставаше ми единствено да се надявам, че ще се справи сам.

И двете със Сидни бяхме сънени, с натежали очи. Беше нормално тя да е изтощена, след като целият и режим за сън -когато изобщо имаше възможност за сън - бе тотално объркан. Но аз? Моята умора беше психическа. Толкова много хора, помислих си. Толкова много хора се нуждаят от мен... а беше толкова трудно да помогнеш на всички.

Както обикновено, Дмитрий бе станал и готов за тръгване. Беше се събудил преди нас. Сривът от миналата нощ сякаш никога не се бе случвал. Оказа се, че умирал за кафе, но търпеливо чакал да се събудим, защото не искал да ни оставя заспали и беззащитни. Избутах го през вратата и след двадесет минути се върна с кафе и кутия с понички. Освен това беше купил здрава и дебела верига от железарския магазин срещу хотела. Думите му „ще ни потрябва, когато открием Соня“ ме накараха да се почувствам странно. Двете със Сидни бяхме готови за тръгване и реших да отложа въпросите за по-късно. Никак не ми се щеше отново да обувам шортите, не и с одраните ми и ожулени крака, но бях прекалено нетърпелива да открием Соня, за да настоявам да се отбием в някой търговски център.

Обаче реших да осветля моите спътници за някои предстоящи събития.

- И така - подех с нехаен тон, - Виктор Дашков може скоро да се присъедини към нас.

Трябва да призная, че само благодарение на шофьорските умения на Сидни не изхвърчахме с колата от шосето.

- Какво? Онзи тип, който избяга от затвора?

В очите на Дмитрий видях, че е не по-малко шокиран, но както винаги, запази хладнокръвие и самообладание.

- Защо - започна бавно той - Виктор Дашков ще се присъедини към нас?