Последна саможертва

- Ами, това е донякъде забавна история...

И след това въведение им я разказах накратко, като започнах с Робърт Дору и завърших с последните посещения на братята в сънищата ми. Подминах без обяснение мистериозното бягство на Виктор от затвора от преди няколко седмици, но нещо ми подсказваше, че Дмитрий, по онзи странен начин, по който двамата отгатвахме мислите си, вече навярно е сглобил парчетата от мозайката. Двете с Лиса му бяхме казали, че е трябвало да минем през много препятствия, докато узнаем как може да бъде преобразен, но никога не му бяхме разказвали цялата история - особено онази част, в която измъкнахме Виктор от строго охраняван затвор, за да ни помогне да намерим брат му.

- Виж, независимо дали може да ни помогне или не, това е нашият единствен шанс да го заловим - додадох припряно. - А това е добре, нали?

- Това е въпрос, с който ще се занимаем... по-късно. - Познавах този тон. Много често го използваше в „Свети Владимир“. Обикновено означаваше, че в близко бъдеще ще проведем личен разговор, в който той ще изтръгне повече подробности.

Докато пътувахме към Париж, забелязах, че Кентъки е доста красив щат. След като излязохме от града, от двете страни на пътя се ширна вълниста и зелена земя. Не беше трудно да си представиш, че някой ще иска да живее тук в малка синя къща. Запитах се разсеяно дали това е мотивирало решението на Соня, после се сепнах. Само преди няколко часа бях казала на Дмитрий, че стригоите не виждат красотата. Дали грешах? Дали прекрасният пейзаж имаше значение за нея?

Получих отговор на въпроса си, когато нашето джипиес устройство ни отведе до Мартин Лейк. Около него имаше пръснати няколко къщи и само една беше синя. Сидни спря на достатъчно голямо разстояние от къщата, като отби колата отстрани на шосето. Банкетът беше тесен, покрит с висока избуяла трева. Слязохме от колата и повървяхме малко към къщата, но без много да приближаваме.

- Добре. Това е синя къща - обяви прагматично Сидни. -Но дали е нейната? Не виждам пощенска кутия или друг отличителен знак.

Вгледах се по-внимателно в двора. Пред предната веранда цъфтяха розови храсти, обсипани с розови и червени цветове. От покрива висяха кошници с бели цветя, чиито имена не знаех, а по дървената решетка се виеха сини грамофончета. Зад къщата се виждаше ниска ограда, върху която бяха плъзнали оранжеви цветя с формата на фунийки.

Тогава в съзнанието ми проблесна образ, който изчезна толкова бързо, колкото се появи. Госпожа Карп полива саксии с цветя, подредени по первазите на прозорците в класната и стая, цветя, които изглежда израстваха необичайно бързо и ставаха много високи. Като тийнейджър, който се интересува повече как да се скатае от домашните, тогава не съм се замисляла много за тях. Чак по-късно, след като наблюдавах как Лиса кара растенията да разцъфтяват по време на опитите с магията на духа, разбрах какво се е случвало в класната стая на госпожа Карп. И сега, макар и лишена от духа и обладана от дявола, Соня Карп все още продължаваше да отглежда цветя.

- Да - казах. - Това е нейната къща. - Дмитрий приближи предната веранда, оглеждайки всяка подробност. Понечих да го последвам, но се спрях. - Какво правиш? - попитах с нисък глас. - Тя може да те види.

Той се върна при мен.

- Онези плътни завеси. Не пропускат никаква светлина и тя няма да види нищо. Това означава също, че тя обитава първия етаж на къщата, а не сутерена.

Не беше трудно да проследя мисълта му.

- Това са добри новини за нас. - Когато миналата година ме плениха стригои, заедно с приятелите ми ни държаха в сутерен. Не само че беше удобно за стригоите, тъй като по този начин избягваха слънцето, но и имаше по-малко възможности за бягство. За стригоите беше лесно да приклещят жертвата си в сутерен. Колкото повече врати и прозорци имаше, толкова по-добре за нас.

- Ще огледам от другата страна - рече Дмитрий и се запъти към задния двор.

Забързах след него и го улових за ръката.

- Остави на мен. Аз ще усетя всеки стригой. - Не че тя ще излезе навън, но... ами, просто за всеки случай.

Той се поколеба и у мен се надигна раздразнение - явно се съмняваше в способностите ми.

- Добре. Бъди внимателна - кимна той.

Осъзнах, че той просто се тревожи за мен.

Заобиколих възможно най-безшумно къщата и много скоро

открих, че дървената ограда пречеше да се види задният двор. Боях се, че ако се покатеря на нея, шумът може да привлече вниманието на Соня, и се замислих какво да предприема. Разрешението на проблема ме осени, когато видях големия камък близо до оградата. Издърпах го и се качих на него. Не беше достатъчно високо, за да огледам всичко, но можех да стигна до върха на оградата и да се изкача с минимален шум.

Беше, все едно да надникнеш в райската градина. Цветята отпред бяха само прелюдия. Вътрешният двор бе избуял от рози, магнолии, ябълкови дървета и милион други цветя, ка-квито изобщо не бях виждала. Беше истински рай на цветове и багри. Огледах всичко внимателно и побързах да се върна при Дмитрий. Сидни все още стоеше до колата.